Ооо-хоо, навярно се чудиш отде съм узнал…
— Не е зле — каза Рич. Даже се поусмихна. Работите наистина вървяха зле и трябваше да си признае, че е излязъл от релсите, но щеше да се справи. Без паника.
Оставаше около час и той малко по малко се подготви да си потегли към къщи. По някое време му хрумна, че сякаш е умрял, но са му разрешили да оправи някои делови въпроси… а ако държи — и да си поръча ковчег. По всичко личеше, че се справя отлично. Опита да се обади на своята позната от пътническата агенция, макар да беше сигурен, че вече е подкарала колата по магистралата и бърза да се прибере у дома. Нищо де, защо пък да не си опита късмета? За негово учудване дамата се оказа в кантората. Каза какво му трябва и тя го помоли да изчака петнайсет минути.
— Много съм ти задължен, Карол — каза той.
За последните три години бяха преминали на Рич и Карол вместо официалното мистър Тозиър и мис Фийни — доста фамилиарно, като се има предвид, че никога не бяха общували другояче, освен по телефона.
— Щом е тъй, плащай — заяви тя. — Ще ми изиграеш ли Бръмси Папката?
Без нито миг размисъл — ако ти трябва размисъл, за да откриеш Гласа, най-вероятно нищо няма да излезе — Рич заговори:
— Пред микрофона Бръмси Папката, сексуален счетоводител… Тия дни идва при мен един образ и пита кое е най-лошото като те хване СПИН.
Гласът му бе станал малко по-глух; същевременно звучеше по-бързо и леко наперено — типичен американски глас, но кои знае защо интонацията пораждаше образа на заможен британец от колониите, леко подпийнал, чаровен и съвършено смахнат. Рич нямаше ни най-малка представа кой е всъщност Бръмси Папката, но твърдо знаеше, че винаги носи бял костюм, чете „Ескуайър“ и пие разни буламачи, които се поднасят във високи чаши и миришат на шампоан с кокосова есенция.
— Веднага му казвам — продължаваше Бръмси, — най-лошото е да седнеш да обясняваш на майка си как си го прихванал от някакво хаитянско момиче. До нови среши, с вас се сбогува Бръмси Папката, сексуален счетоводител и на раздяла ви казва: „Кой не може да го дърви, той при мене тича първи.“
Карол Фийни се задъхваше от смях.
— Идеално! Идеално! Моят приятел не вярва, че можеш да говориш така, мисли, че използуваш електронна техника или нещо подобно…
— Най-обикновен талант, скъпа — каза Рич. Бръмси Папката бе изчезнал. На негово място говореше У. К. Фийлдс, джентълмен с цилиндър, червендалест нос, стикове за голф и прочие. — Толкова съм тъпкан с талант, че трябва да си затъквам всички телесни отверстия, за да не изтече като… тъй де, да не изтече.
Тя изпадна в нов пристъп на неудържим смях и Рич затвори очи. Усещаше, че скоро ще го налегне жестоко главоболие.
— Бъди тъй мила да ми направиш тази услуга — добави той с гласа на У. К. Фийлдс и остави слушалката преди да е стихнал смехът.
Сега трябваше да се върне към собствената си личност, а това беше трудно — от година на година ставаше все по-трудно. Лесно е да бъдеш храбър, когато си в чужда кожа.
Зае се да търси удобни обувки и тъкмо бе решил да се задоволи с кецове, когато телефонът отново иззвъня. За момент го изкуши мисълта да отговори с Гласа на Буфорд Кисдрайвъл, но се удържа. Беше Карол Фийни и всичко се оказа уредено в рекордно кратък срок. Успяла да му резервира място първа класа за редовния полет на „Американ Еърлайнс“ от Лос Анджилис до Бостън. Самолетът излитал в 01:03 и трябвало да пристигне на летище Логън около пет часа утре сутринта. В 7:30 самолетът на „Делта“ потеглял от Бостън за Бангор. Кацане в 8:20. Бюрото за коли под наем „Ейвис“ щяло да му осигури луксозна лимузина, а от тяхното представителство на аерогарата в Бангор имало само четиридесет и пет километра до предградията на Дери.
Само четиридесет и пет километра, помисли Рич. Това ли е всичко, Карол? Какво пък, може и да си права — поне за километрите. Но ти си нямаш представа колко далече е всъщност до Дери, а между нас казано и аз не съм наясно. Но Господи, мили Боже, скоро ще го узная.
— Не потърсих стая, защото не знаех колко време ще останеш — каза тя. — Искаш ли…
— Не… сам ще се погрижа — прекъсна я той, сетне се намеси Буфорд Кисдрайвъл. — Сладка си като праскова, мойто момиче. Нашенска праскова, да знайш, от Джорджия.
Лекичко остави слушалката — девиз: не чакай смехът да заглъхне — и набра 207-555-1212, телефонни справки за щата Мейн. Трябваше му номерът на хотел „Градски дом“ в Дери. Господи, още едно име от миналото. Не беше се сещал за „Градски дом“ от… колко?… десет години? двайсет? може би даже двайсет и пет? Колкото и безумно да изглеждаше, трябва да бяха най-малко двайсет и пет години, ако не се бе обадил Майк, навярно нямаше да помисли за хотела до края на живота си. И все пак в живота му бе имало период, през който всеки ден крачеше край високата тухлена сграда — а неведнъж му се бе случвало и да бяга край нея, гонен по петите от Хенри Бауърс, Хъгинс Бълвоча и третия дангалак, Виктор някои си, а тримата огласяха квартала с любезности от типа на: Ще ни паднеш, шибана мутро! Ще ни паднеш, фукльо ситен! Ще ни паднеш, очилат дупедавец! А дали им беше паднал?