Преди да си спомни, телефонистката го запита за града.
— Дери, ако обичате…
Дери! Господи! Дори самата дума носеше в устата му странния вкус на забравата; изричаше я с чувството, че целува прастара реликва.
— … имате ли номера на хотел „Градски дом“ в Дери?
— Един момент, сър.
Няма начин. Сигурно е изчезнал. Съборен при някоя кампания за обновяване на градчето. Превърнат в зала за боулинг или център за видео и електронни игри. А може и да е изгорял в една злокобна нощ заедно с някой пиян търговец на обувки, който е пушил в леглото. Всичко е изчезнало, Ричи — като очилата, заради които най-много те тормозеше Хенри Бауърс. Как беше в песента на Спрингстийн? Дни на слава… в очите на девойка отминават. Коя е девойката? Бевърли, разбира се. Бев…
Променен или не „Градски дом“ очевидно не бе изчезнал, защото в слушалката се раздаде безжизнен механичен глас:
— Номерът… е… 9…4…1…8…2…8…2… Повтарям:… номерът… е…
Но Рич бе запомнил от първия път. С истинско удоволствие прекъсна монотонния глас — беше готов да си представи някакво грамадно топчесто чудовище на име Телефонни справки, заровено дълбоко под земята, обковано с мазни винтове и стиснало хиляди телефони в безброй хромирани пипала — пощенски вариант на отмъстителното филмово чудовище доктор Октопод. От годила на година светът около Рич заприличваше все повече на зловещ електронен замък, из който бродят информационни призраци, а изплашените хора водят неспокойно съвместно съществуване.
Още е там. Както би казал Пол Саймън, още е там след всичките тези години.
Започна да набира номера на хотела, който бе видял за последен път през детските си очила с рогови рамки. Шайбата се въртеше с пагубна лекота — 1-207-941-8282. Притисна слушалката към ухото си, гледайки навън през широкия панорамен прозорец на кабинета. Хлапетата със сърфовете бяха изчезнали; сега вместо тях по плажа крачеха момче и момиче, хванати за ръце. Двойката сякаш излизаше от рекламен плакат, залепен на стената в пътническата агенция на Карол Фийни. Точно така изглеждаха. Само дето и двамата бяха с очила.
Ще те набараме, шибана мутро! Ще ти пръснем очилата!
Крис, внезапно се сети той. Фамилията му беше Крис. Виктор Крис.
О, Господи, съвсем не искаше да го знае след толкова години, но желанията му май не струваха и пукната пара. Нещо ставаше там долу, в дълбоките хранилища, където Рич Тозиър пазеше персоналния си Златен фонд. Вратите се разтваряха.
Само че този път не са записи, нали? Там долу ти не си Рич Тозиър по прякор „Плочата“, майтапчия и дисководещ на шумни радиопредавания. Човекът с Хилядата Гласове, нали така? И тия неща, които се разтварят… всъщност не са врати, нали?
Опита се да прогони мислите.
Важното е да помня, че съм добре. Аз съм добре, ти си добре, Рич Тозиър е добре. Само малко ми се пуши, това е.
Не пушеше вече от четири години, но сега с удоволствие би запалил.
Не са записи, а трупове. Заровил си ги дълбоко, но сега започва някакво безумно земетресение и дълбините ги изхвърлят нагоре. Там долу ти не си Рич Тозиър „Плочата“, там си просто Ричи Тозиър „Очилатия“, стоиш до приятелите си и толкова те е страх, че топките ти сякаш са се превърнали в плодово желе. Не са врати и не се отварят. Гробници са, Ричи. Разцепват се и отвътре отново излитат вампирите, които си мислил за мъртви.
Цигара, само една цигара. Мили Боже, каквато и да е цигара, дори „Карлтън“.
Ще те набираме, очилатко! Ще те накараме да си ИЗЯДЕШ шибаната чанта!
— „Градски дом“ — изрече мъжки глас със северняшки акцент, за да стигне до ухото му, бе минал през Нова Англия, през Средния Запад и под игралните домове на Лас Вегас.