Рич запита гласа дали може да му резервира апартамент в хотела от утре сутринта. Гласът отвърна, че може и се поинтересува за колко време.
— Не знам точно. Имам…
За миг се запъна. Какво точно имаше? В мислите му изплува момче с пластмасова ученическа чанта, бягащо от побойниците; мършаво очилато момче, чието бледо лице сякаш само подканваше: Удари ме! Хайде де, удари ме! и всеки тъп дангалак чуваше този тайнствен призив. Ето устните ми! Размажи ги по зъбите! Ето носа ми! Пусни му кръвчицата, а ако можеш — строши го! Халосай ме по ухото, та да се подуе като карфиол! Цепни ми веждата! Ето брадата, удряй право в центъра! Ето очите ми, тъй сини и големи зад тия омразни, омразни очила, тия рогови черчевета с лейкопласт на едната дръжка. Натроши черчеветата! Забий късче стъкло в едното око и го затвори завинаги! Майната му, какво се ослушваш!
Той затвори очи и изрече:
— Имам бизнес в Дери, нали разбирате. Не знам колко време ще ми отнеме сделката. Какво ще речете за три дни с евентуално удължаване?
— Евентуално удължение? — изумено повтори администраторът и Рич търпеливо го изчака да схване за какво става дума. — О, разбрах! Много добре!
— Благодаря ви и… ъъъ… се надявам да гласувате за нас през ноември — прозвуча гласът на Джон Ф. Кенеди. — Джаки иска да поразтреби… ъъъ… Овалния кабинет, а пък аз вече открих работа и за брат ми… ъъъ… Боби.
— Мистър Тозиър?
— Да.
— А, добре… нещо се бяха преплели линиите.
Обаждаше се един стар познат от ОСП, помисли Рич. Ако не знаеш, това означава „Отбор на старите покойници“. Не се тревожи. Потрепера и пак си повтори почти без надежда: Добре си Рич.
— Да, и аз чух — каза той. — Сигурно е преплитане. Е, ще стане ли резервацията?
— О, няма проблеми — увери го администраторът. — Празни не оставаме, но и не страдаме от навалица из хотела.
— Така ли?
— Ми да — отвърна администраторът и Рич отново изтръпна. И това бе забравил — простичкото диалектно потвърждение в Нова Англия. Ми да.
Ще те сбарам, копеле гадно! — изкрещя призрачният глас на Хенри Бауърс и той усети как в паметта му зейват нови гробници; вонеше не на разложени тела, а на разложени спомени, което беше още по-страшно.
Продиктува номера на кредитната си карта и затвори телефона. После се обади на програмния директор Стив Ковал.
— Какво има, Рич? — запита Стив.
Последните проучвания на общественото мнение показваха, че са изплували на върха през канибалските боричкания между УКВ-радиостанциите в Лос Анджелис и оттогава — слава Богу поне за това — Стив беше в отлично настроение.
— Май ще съжаляваш, че си ме питал — каза Рич. — Смятам да си плюя на петите.
— Смяташ да… — гласът на Стив изведнъж стана сериозен. — Нещо не те разбирам, Рич.
— Вдигам чукалата. Отивам си.
— Какво значи „отивам си“? Графикът е пред мен и според него утре си в ефир от два до шест следобед, както винаги. Даже е записано, че в четири имаш интервю с Кларънс Клемънс. Нали го знаеш, Рич? Помниш ли „Ела да духаш, мой човек“?
— Клемънс може да разговаря и с Майк O’Хара.
— Кларънс не иска да разговаря с Майк, Рич. Не иска да разговаря с Боби Ръсел. Не иска да разговаря с мен. Кларънс е върл поклонник на Буфорд Кисдрайвъл и Уайът, пощальончето-главорез. Той иска да разговаря с теб, драги. И нямам никакъв интерес да ми се разбеснее из студиото разочарован сто и двайсет килограмов саксофонист, който някога без малко щеше да стане професионален футболен играч.
— Не помня някога да се е разбеснявал — каза Рич. — За Кларънс Клемънс говорим, не за Кит Мун.
Настана мълчание. Рич търпеливо изчака.
— Ама ти сериозно ли ги разправяш тия? — запита най-сетне Стив. Гласът му звучеше жално. — Нали ме разбираш, ако не е умряла майка ти или ако не са ти открили тумор в мозъка, на това му се вика кофти номер.
— Трябва да замина, Стив.
— Майка ти ли е болна? Да не би, пази Боже, да е починала?
— Тя почина преди десет години.
— Мозъчен тумор ли имаш?
— Нямам даже киста на задника.
— Не е смешно, Рич.
— Не е.
— Прецакваш ме жестоко и това не ми харесва.
— И на мене не ми харесва, но трябва да замина.
— Къде? Кога? Какво има? Отговори ми, Рич!
— Обади ми се един човек. Познавах го някога. Далече оттук. Беше станало нещо. Дадох дума. Всички дадохме дума да се върнем, ако нещото се случи отново. И мисля, че се е случило.
— За какво нещо говориш, Рич?
— По-добре да не казвам.
Ще ме сметнеш за луд, ако ти кажа истината че не помня…