— Кога си дал тая прословута дума?
— Отдавна. През лятото на 1958 година.
Отново последва дълго мълчание. Очевидно Стив Ковал се мъчеше да разбере дали Рич Тозиър „Плочата“, наричан още Буфор Кисдрайвъл, пощальончето-убиец Уайът и пр., и пр., си прави майтап с него или чисто и просто се е побъркал.
— Тогава си бил още хлапе — глухо изрече Стив.
— Бях на единадесет години. Карах дванадесетата.
Ново дълго мълчание. Рич изчака търпеливо.
— Добре — каза Стив. — Ще изместя дежурствата… Майк ще поеме твоята смяна. Сигурно ще мога да хвана за няколко дни Чък Фостър, стига да открия в кое китайско ресторантче кисне напоследък. Ще го направя, защото двамата с теб сме заедно от самото начало. Но никога няма да забравя, че ме заряза така, Рич.
— Стига де — каза Рич, но главоболието му ставаше все по-мъчително. Знаеше какво прави. Стив трябваше да бъде наясно, че това не е просто каприз. — Трябват ми няколко дни отпуск и толкоз. А ти се държиш така, сякаш съм се издрискал върху Хартата за правата на радио журналиста.
— За какво ти е отпуск? Да идеш на среща с някогашния си детски скаутски отряд в Кенефтаун, Северна Дакота, или Пичиръб Сити, Западна Вирджиния?
— Кенефтаун май беше в Арканзас, братче — изтътна като в бъчва мощният Глас на Буфорд Кисдрайвъл, но Стив изобщо не му обърна внимание.
— Защото на единайсет години си дал обещание? Единайсетгодишните хлапета не дават сериозни обещания, за Бога! Не е там работата, Рич, и ти много добре го знаеш. Не сме нито застрахователна компания, нито адвокатска кантора. Може да не сме кой знае какво, но сме в шоу-бизнеса и ти го знаеш, по дяволите. Ако се беше обадил преди седмица, сега нямаше да държа с едната ръка слушалката, а с другата да посягам за хапчетата. Знаеш, че си ме хванал за топките, затова поне не ме прави на идиот?
Стив вече крещеше и Рич затвори очи. Никога няма да забравя, бе казал Стив и навярно наистина нямаше да забрави. Но освен това бе казал, че хлапетата не дават сериозни обещания, когато са на единайсет години и дълбоко грешеше. Рич не помнеше какво е обещал — може би не искаше да си спомни, — но беше напълно сериозно.
— Стив, трябва да замина.
— Да. Аз пък ти казах, че ще се справя някак. Тъй че не се безпокой. Заминавай, дезертьор гаден.
— Стив, това е неле…
Но Стив вече бе тряснал слушалката. Рич затвори телефона. Едва бе извърнал глава, отново се раздаде звън и нямаше нужда да вдига слушалката, за да разбере, че пак в Стив, вече съвсем побеснял. В момента беше безсмислено да разговарят; само щяха да се изпокарат окончателно. Той щракна копчето от дясната страна на телефона и звънът секна изведнъж.
Качи се на горния етаж, измъкна от гардероба два куфара и почти без да подбира ги натъпка с дрехи — джинси, ризи, бельо, чорапи. Едва по-късно щеше да му хрумне, че е взел само онова, което би облякъл като дете. Свали куфарите на долния етаж.
На стената в кабинета му висеше голяма черно-бяла пейзажна фотография. Рич я завъртя на скритите панти и зад нея се разкри вградена каса. Той отвори вратичката и избута настрани документите — нотариалният акт за къщата, сгушен уютно между застраховките против земетресение и пожар, осемдесет декара гори в Айдахо, купчинка акции. Купуваше акциите наслуки — щом видеше Рич, борсовият посредник се хващаше за главата, — но цената им твърдо се покачваше от година на година. Понякога се изненадваше от мисълта, че е почти — не съвсем, но почти — богаташ. Благодарение единствено на рокендрола… и на Гласовете, разбира се.
Къща, декари, акции, застрахователна полица и дори копие от завещанието му. Здравите нишки, които те свързват с утьпканите пътеки на живота, помисли той.
Изведнъж го обзе нелепото желание да щракне запалката и да изпепели всички тия идиотски документи с всичките им идиотски изрази: „Поради което“, „известява се на всички заинтересовани лица“ или „Приносителят на настоящото удостоверение е упълномощен“. И като нищо можеше да го стори. Внезапно документите в касата му бяха загубили всякакъв смисъл.
Едва сега го връхлетя истинско чувство на ужас и в това чувство нямаше нищо свръхестествено. Просто бе осъзнал колко е лесно да си съсипеш живота. Тъкмо лекотата бе най-страшна. Стига само да домъкнеш вентилатора пред всичко, за което си се трепал толкова години, после включваш шибаната машина. Лесна работа. Изгаряш хартиите или просто ги оставяш да хвърчат накъдето им падне, а след това си плюеш на петите.
И все пак тези документи бяха само далечни роднини на парите. Истината беше зад тях, в дъното на касата. Пари в брой. Четири хилядарки в банкноти по десет, двайсет я петдесет долара.