— Мистър Ханском, моля ви…
— Нося нещо за твоите хлапета, Рики Лий. Без малко да забравя, дявол да ме вземе!
Беше облечен с избеляло джинсове яке и сега тършува ие из джобовете. Рики Лий чу приглушен звън.
— Татко ми умря, когато бях на четири години — продължаваше Ханском. Езикът му изобщо не се заплиташе. — Остави ни куп дългове и ето това.
Той сложи върху бара три големи сребърни долара и монетите заблестяха под мекото осветление. Дъхът на Рики Лий спря.
— Мистър Ханском, много благодаря, но не мога да…
— Бяха четири, но навремето дадох единия на Бил Пелтека и другите приятели. Всъщност той се казваше Бил Денброу. Бил Пелтека беше просто прякор, викахме му тъй, без да мислим, както казвахме „Ха на бас“. Никога не съм срещал по-добър приятел, а имах доста приятели, нищо че бях дебелак. Сега Бил Пелтека е писател.
Рики Лий почти не го слушаше. Гледаше като омагьосан сребърните долари. 1921, 1923 и 1924 година. Един Господ знаеше колко струваха днес само заради чистото сребро, без да се брои останалото.
— Не мога — повтори той.
— Настоявам. Мистър Ханском стисна здраво халбата и я пресуши до ьно. Би трябвало да рухне мъртвопиян, но погледът му продължаваше да се впива в лицето на Рики Лий. Очите лу бяха влажни и ужасно кръвясали, ала Рики Лий би се заклел върху цяла камара Библии, че са очи на трезвен човек.
— Малко ме плашите, мистър Ханском — каза Рики Лий.
Спомни си как преди две години знаменитият местен нехранимайко Грешъм Арнолд влезе в „Червеното колело“ с ролка монети от четвърт долар в ръката и двайсетдоларова банкнота затъкната под панделката на шапката. Ролката подаде на Ани и заръча редовно да пуска по четири парчета в автоматичния грамофон. Двайсетачката сложи на бара и поръча на Рики Лий да почерпи цялото заведение. Много години преди това непрокопсаникът Грешъм Арнолд беше баскетболна звезда и благодарение на него „Хемингфордските овни“ спечелиха своята първа (и навярно пследна) шампионска титла в юношеското Първенство. Беше през 1961. Пред младежа сякаш се разкриваха почти неограничени хоризонти. Но още през първия семестър го изхвърлиха от университета — бе станал жертва на алкохола, наркотиците и денонощните купони. Прибра се у дома и първата му работа беше да потроши жълтата открита лимузина, абитуриентски подарък от родителите му. После стана главен продавач в магазина на баща си. Минаха пет години. Баща му нямаше сили да го уволни, затова накрая продаде магазина и се пресели в Аризона — измъчен и преждевременно състарен от необяснимото и явно необратимо израждане на сина си. Докато магазинът принадлежеше на баща му и трябваше поне да се преструва, че работи, Арнолд полагаше известни усилия да се въздържа от пиене; след това чашката го глътна окончателно. Понякога озверяваше, но в оная вечер беше благ като мед — вечерта, когато донесе четвъртаците и поръча пиене за цялото заведение, всички му благодаряха, а Ани пускаше все песни на Моу Бенди, защото знаеше, че Грешъм Арнолд обича този певец. Седеше пред бара — точно на същата табуретка, където седеше сега мистър Ханском, осъзна Рики Лий с нарастваща тревога — изпи три-четири чаши бърбън със сода, попя малко в такт с грамофона, с никого не се скара, а когато Рики Лий затвори „Колелото“, Грешъм Арнолд се прибра у дома и се обеси с колана си в гардероба на горния етаж. През оная вечер в очите му имаше нещичко като това, което се таеше сега в очите на Бен Ханском.
— Малко те плаша, нали? — запита Ханском, без да откъсва поглед от очите на Рики Лий. Той бутна халбата настрани и кротко се облакъти пред трите сребърни долара. — Сигурно. Но не си толкова уплашен като мен, Рики Лий. Моли се на Исуса да не ти се случва някога.
— Е, какво има? — запита Рики Лий. — Може… — Той облиза устни. — Може пък и да ви помогна.
— Какво има ли? — Бен Ханском се разсмя. — А, нищо особено. Тази вечер ми се обади един стар приятел. Казва се Майк Хенлън. Изобщо го бях забравил, Рики Лий, но това не ме стресна особено. В края на краищата, когато се познавахме, бях още хлапе, а хлапетата забравят, нали така? Ясна работа. Ха на бас… Друго ме изплаши — като идвах насам, изведнъж осъзнах, че съм забравил не само Майк. Забравил съм цялото си детство.
Рики Лий го гледаше безмълвно. Нямаше представа за какво говори мистър Ханском, но си личеше, че човекът е изплашен. Дума да няма. Не му отиваше много на Бен Ханском да се бои от нещо, но фактът си беше факт.
— Искам да кажа, че бях забравил всичко — продължи Ханском, почуквайки лекичко с пръсти по бара, за да подчертае всяка дума. — Чувал ли си, Рики Лий, някой да е получавал толкова цялостна амнезия, че дори да не знае за това?