Рики Лий мълчаливо поклати глава.
— И аз не бях чувал. Но ето че както си карах Кадилака тая вечер, изведнъж всичко се сгромоляса върху мен. Спомнях си Майк Хенлън, но само защото ми се беше обадил. Спомнях си Дери, но само защото Майк позвъни оттам.
— Дери ли?
— И нищо повече. Порази ме, че не съм и помислял за детството от… сам не зная откога. А после без никаква причина, просто ей-така, взех да си припомням всичко. Например какво направихме с четвъртия сребърен долар.
— И какво сте направили с него, мистър Ханском?
Ханском погледна часовника си и изведнъж се смъкна от табуретката. Полюшна се леко, едва доловимо. Само толкова.
— Нямам време за губене — каза той. — Тази вечер ще летя.
Лицето на Рики Лий тутакси стана тревожно и Ханском се разсмя.
— Ще летя, но няма да пилотирам. Не и този път. „Юнайтед Еърлайнс“, Рики Лий.
— О — по лицето на Рики Лий навярно се познаваше, че му е паднал камък от душата, но това изобщо не го интересуваше. — Къде отивате?
Ханском все още беше разгърден. Той замислено огледа бледите сбръчкани линии на стария белег по корема си, после бавно закопча ризата.
— Мисля, че ти казах, Рики Лий. У дома. Отивам си у дома. Дай тия долари на хлапетата.
Той тръгна към вратата и нещо вподохдката му, дори в начина, по който придърпа джинсите си нагоре, изпълни Рики Лий с ужас. Приликата с покойния и не твърде оплакван Грешъм Арнолд изведнъж бе станала толкова силна, сякаш виждаше призрак.
— Мистър Ханском! — тревожно викна той. Ханском се завъртя и Рики Лий стреснато отстъпи назад. Блъсна се в лавиците и разлюляните бутилки задрънкаха като стари клюкарки. Отстъпи, защото ненадейно го изпълни убеждението, че Бен Ханском е мъртъв. Да, Бен Ханском лежеше мъртъв нейде в канавката или на тавана, може би висеше в някой гардероб с колан около шията и връхчетата на каубойските му ботуши за четиристотин долара се полюшваха на три-четири сантиметра над пода, а това същество, което стоеше край грамофона и се озърташе към него, беше призрак. За миг — само за миг, но той бе толкова дълъг, че облепи разтуптяното му сърце с коричка лед — имаше чувството, че вижда масите и столовете през тялото на този човек.
— Какво има, Рики Лий?
— Нъ-нъ-нъ. Нищо.
Бен Ханском се втренчи в Рики Лий и под очите му имаше тъмно-пурпурни дъги. Бузите му пламтяха от алкохола; носът му се червенееше като жива рана.
— Нищо — прошепна още веднъж Рики Лий, ала не можеше да откъсне поглед от това лице, лице на човек, който е умрял в смъртен грях и сега стои пред димящите порти на преизподнята.
— Бях дебел и живеехме бедно — каза Бен Ханском. — Сега си спомням. Спомням си още, че или Бил Пелтека, или едно момиче на име Бевърли ми спаси живота със сребърен долар. Почти до безумие се страхувам от онова, което може да си спомня преди да отмине нощта, но страхът ми няма никакво значение, защото така или иначе ще си спомня. Всичко е назряло като грамаден мехур, който се издува в главата ми. Потеглям, защото всичко, което съм имал и имам сега, е свързано някак с онова, което извършихме тогава, а в този свят щом си получил нещо, трябва да плащаш. Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил става твое… и твоето рано или късно се връща при теб.
— Обаче за уикенда ще се върнете, нали? — избъбри Рики Лий с вцепенени устни. Това бе единствената сламка, за която се вкопчваше в растящото си отчаяние. — За уикенда ще се върнете както винаги, нали така?
— Не знам — каза мистър Ханском и усмивката му беше страшна. — Този път отивам много по-далече от Лондон, Рики Лий.
— Мистър Ханском!…
— Дай тия долари на хлапетата — повтори Ханском и-изчезна в нощта.
— Какво става, по дяволите? — запита Ани. Но Рики Лий не й обърна внимание. Той отметна преградката на бара и с два скока се озова до прозореца откъм паркинга. Видя как светват фаровете на Кадилака, чу рева на двигателя. Вдигайки облаци прах, колата се измъкна от неравния паркинг. Червените лампички се смалиха като точици по шосе 63 и нощният вятър на Небраска бавно разгони праха.
— Човекът се е налял с цяла бъчва къркане, а ти го оставяш да потегли с оная грамадна кола — рече Ани. — Голяма работа си, Рики Лий.
— Нищо му няма.
— Ще се претрепе.
И макар че само преди пет минути бе мислил точно същото, когато светлинките премитаха и изчезнаха зад възвишенията, Рики Лий се обърна към нея и поклати глава.