Към втория етаж мудно се катереше изумително едра жена. Еди чу как стъпалата възмутено пукат под нейната тежест.
— Какво ПРААААААВИШ?
Еди не се нуждаеше от психоаналитик, за да знае, че в известен смисъл се е оженил за майка си. Майра Каспбрак беше огромна. Когато преди пет години Еди се ожени за нея, тя беше просто едра, но понякога му минаваше мисълта, че подсъзнанието му още тогава е усещало в нея бъдещите чудовищни размери; нямаше защо да си криви душата, и майка му беше страхотна дебелана. А сега, достигайки площадката на втория етаж, Майра изглеждаше по-грамадна от когато и да било. Беше облечена в бяла нощница, която се извиваше на мощни вълни около бюста и ханша. Изчистено от грима, лицето беше бяло и лъскаво. Изглеждаше изплашена до смърт.
— Налага се да замина за известно време — каза Еди.
— Как така да заминеш? Какво беше онова обаждане?
— Нищо — каза той и изтича по коридора към вградения шкаф.
Остави сака, бутна сгъваемата врата на шкафа и изтласка настрани шестте еднакви черни костюма, увиснали там навъсено като буреносни облаци сред другите, по-пъстри дрехи. На работа винаги носеше един от черните костюми. Приведе се по-навътре, усети мирис на нафталин и вълна н измъкна от дъното обемист куфар. Отвори го и почна да мята вътре дрехи.
Сянката на Майра надвисна над него.
— Каква е тая работа, Еди? Къде отиваш? Кажи ми!
— Не мога да ти кажа.
Тя стоеше, гледаше го и се мъчеше да реши какво да каже или да стори. Мина й мисълта просто да го напъха в шкафа и да подпре вратата с гръб додето му мине меракът за щуротии, но не посмя да направи това, макар че несъмнено би могла; беше осем сантиметра по-висока и петдесет килограма по-тежка от Еди, Едва ли би изпитала по-голямо потресение и страх, ако влезеше в хола и откриеше, че големият нов телевизор се рее из въздуха.
— Не можеш да заминеш — чу тя собствения си глас. — Обеща да ми вземеш автограф от Ал Пачино.
Звучеше абсурдно — какъв абсурд, Господи, — но в сегашното отчаяно положение и абсурдът даваше поне някаква опора.
— Ще си получиш автографа. — заяви Еди. — Налага се ти да го возиш.
О, ето че нов ужас се присламчваше към вихрушката от страхове в бедната замаяна глава. Тя изписка тихичко.
— Не мога… Аз никога…
— Налага се — каза той, оглеждайки обувките. — Няма кой друг.
— Вече не ми става нито една от старите униформи! Тесни са в циците!
— Иди при Делорес да ти ги отпусне — неумолимо отвърна Еди.
Той отхвърли настрани два чифта обувки, намери празна кутия и пъхна вътре третия чифт. Хубави черни обувки, още сума ти време можеха да изкарат, но за работа изглеждаха мъничко поизносени. Когато си припечелваш насъщния като возиш из Ню Йорк разни богаташи, най-често знаменити богаташи, всичко трябва да ти е тип-топ. Тия обувки вече не бяха чак тип-топ… но навярно подхождаха за мястото, където отиваше. И за онова, което би се наложило да върши, когато стигне там. Може би Ричи Тозиър щеше…
Но чернотата изведнъж стана заплашителна и Еди усети как гърлото му почна да се стяга. С истинско чувство на паника осъзна, че е събрал цялата проклета аптека, а е забравил най-важното — инхалатора си — долу, върху стереоуредбата.
Той захлопна куфара и щракна закопчалките. Озърна се към Майра, която стоеше насред коридора, притиснала с длан късата си масивна шия, сякаш не Еди, а тя страдаше от астма. Гледаше го втрещено, с изкривено от недоумение и ужас лице и той би я съжалил, ако сърцето му вече не бе пълно до пръсване с ужас за собствената му съдба.
— Какво е станало, Еди? Кой се обади по телефона? Неприятности ли имаш? Така е, нали? Какви неприятности имаш?
Той закрачи към нея със сака в едната ръка и куфара в другата; вече почти не се кривеше, защото тежестта беше разпределена що-годе равномерно. Тя се изправи насреща му, преграждайки пътя към стълбището, и отначало Еди помисли, че няма да му даде път. Но миг преди лицето му да се блъсне в меката бариера на нейния бюст, тя отстъпи… боязливо. Докато минаваше край нея, без да забави крачка, Майра избухна в жални ридания.
— Не мога да возя Ал Пачино! — проплака тя. — Ще се блъсна в някой пътен знак или нещо подобно, знам че ще се блъсна! Еди, страх ме ееееее!
Той погледна към масичката до стълбата, където стоеше часовник от осемнадесети век, произведен от самия Сет Томанс. Девет и двайсет. От бюрото на „Делта“ някакъв служител с тенекиен глас му бе съобщил, че вече е изпуснал последния северен полет за Мейн — той излитал от „Ла Гуардия“ в осем и двайсет и пет. След това бе позвънил в „Амтрак“ и се оказа, че нощният влак за Бостън потеглял от Пен стейшън в единайсет и половина. Можеше да слезе на Саут стейшън и да наеме такси от „Кейп Код Лимузин“ на Арлингтън стрийт. „Кейп Код“ и компанията на Еди „Роял Крест“ поддържаха от години дружеско и взаимноизгодно сътрудничество. Кратък телефонен разговор с Бъч Карингтън от Бостън уреди въпроса с пътуването на север — Бъч заяви, че ще му приготви луксозен Кадилак с пълен резервоар. Тъй че щеше да пътува с блясък, без някакъв въртоглав клиент да му трови въздуха с дебела пура от задната седалка и да разпитва къде може да се намери курва или няколко грама кокаин, а евентуално и двете.