Лъвовете може и да не мислят, поне като хората… но за сметка на това виждат. Когато от извора побегне стадо антилопи, стреснати от прашния животински мирис на наближаващата смърт, котките забелязват коя изостава — било защото накуцва, било защото си е бавна по природа… или пък защото е с по-слабо развито чувство за опасност. А кой знае, маже би някои антилопи — и някои жени — искат да бъдат повалени.
От тия спомени изведнъж го изтръгна един омразен звук — щракването на запалка. — Тъпата ярост се завърна. В стомаха му се надигна противна, но и някак приятна жега. Пушеше. Тя пушеше. На тази тема Том Рогън бе посветил значителна част от специализираните си лекции. А ето че тя пак подхващаше. Явно момичето не беше ученолюбиво, но какво пък, нали тъкмо с такива може да се прояви добрият учител.
— Да — изрече тя. — Аха. Добре. Да… — Послуша малко, после нададе странен, нервен смях, какъвто Том не бе чувал досега — Две неща, щом сам предлагаш — запази ми стая и кажи една молитва за мене. Да, добре… аха… аз също. Лека нощ.
Когато Том влезе, тя тъкмо оставяше слушалката. Искаше му се да нахълта грубо и да й заповяда да затвори телефона сега, ВЕДНАГА!, но щом я видя, думите заседнаха на гърлото му. Беше я виждал такава и преди, но само два-три пъти. Веднъж преди първото им голямо ревю, втори път преди закритата демонстрация за националните модни разпространители и трети път когато потегляха за връчването на Международните модни награди в Ню Йорк.
Тя крачеше енергично напред-назад из стаята, бялата дантелена нощница прилепваше по тялото й, цигарата стърчеше между предните зъби (Господи, колко мразеше да я гледа с фас в устата) и синкавата панделка дим се провлачваше през рамото като пушек от комина на локомотив.
Но не друго, а лицето й го стресна и застави подготвения крясък да застине в гърлото. Сърцето му подскочи — трак-ТРЯС! — и той болезнено присви очи, като се мъчеше да повярва, че не е изплашен, а само изненадан да я открие такава.
Тя започваше да живее пълноценно само когато трескавият ритъм на работата я тласнеше до краен предел. Разбира се, това ставаше рядко и винаги бе свързано с кариерата. В подобни случаи познатата жена изчезваше и на нейно място идваше друга — жена, която заглушаваше сигналите на страха с жестоки радиосмущения. Тази жена, пристигаща в най-напрегнатите моменти, беше силна и безстрашна, но същевременно нервна и способна на неподозирани постъпки.
Бузите бяха зачервени, скулите просто пламтяха. Разширените очи блестяха без следа от сънливост в тях. Косата трептеше и се развяваше около раменете. И… о, гледайте, гледайте, приятели и съседи! О, гледайте бе, вижте само! Куфар ли вади от гардероба? Куфар? Господи, точно това прави!
Запази ми стая… кажи една молитва за мене.
Е, поне в близкото бъдеще няма да й трябва хотелска стая, защото много благодарим, но малката Бевърли Рогън си остава у дома и в предстоящите три-четири дни ще яде права или легнала по корем.
Колкото до молитвите — сигурно щяха да й потрябват преди Том да привърши урока.
Тя запокити куфара до леглото и пристъпи към скрина. Отвори горното чекмедже и измъкна два чифта джинси и кадифен панталон. Метна ги в куфара. Върна се до скрина, грабна пуловер, две тениски и оная вехта блуза, в която изглеждаше толкова тъпо, но все отказваше да я изхвърли. Онзи от телефона явно не беше баровец. Всички тия дрехи бяха мърлява работа — парцали в стил „почивния ден на Джаки Кенеди“.
Не го интересуваше кой се е обадил и къде смята да ходи, защото нямаше да иде никъде. Не това тормозеше мозъка му, вече и бездруго изтерзан и затъпял от главоболие, бира и безсъница. Друго беше.
Цигарата.
Тя трябваше да е зарязала пушенето. Но се оказваше, че го мами — доказателството стърчеше между зъбите й. И тъй като Бевърли още не го бе забелязала на прага, той си позволи удоволствието да си припомни двете вечери, в които бе спечелил пълна власт над нея.
Не искам повече да пушлявиш около мене, бе казал той, докато се прибираха у дома след някаква забава в Лейк Форест. Беше през октомври. Ща не ща трябва да гълтам тая гадна пушилка, когато съм на гости и в кантората, но не искам да я гълтам и като съм с теб. Знаеш ли какво е? Ще ти кажа истината — може и да звучи неприятно, но е вярно. Все едно че гълтам нечии сополи.