А той бе отвърнал: Прави каквото ти казвам, Бев, и тоя ден изобщо няма да дойде.
Миг преди яростта да замъгли погледа му, той се запита дали денят все пак не е дошъл.
Цигарата. Не го интересуваше обаждането, куфарът, изражението на лицето й. Сега щеше да се заеме с цигарата. После щеше да я изчука. А след това можеха да обсъдят останалото. Кой знае, току-виж излязло нещо по-се риозно.
— Том — каза тя. — Том, трябва да…
— Пушиш — каза той. Гласът му сякаш долиташе от далече, като слабо, но съвършено ясно радиопредаване. — Май си забравила, малката. Къде си криеш цигарите?
— Слушай, ще я загася. — Тя прекрачи към вратата на банята. Метна цигарата — дори отдалече Том зърна следите от зъбите й по филтъра — в тоалетната чиния. Ссссссс. Върна се. — Том, обади ми се един стар приятел. Много, много стар приятел. Трябва да…
— Да си затваряш устата, това трябва! — изрева той. — Просто да си затваряш устата!
Но страхът, който искаше да види — страх от него — не се появи по лицето й. Имаше страх, но този страх бе дошъл по телефона, а такова нещо не й се полагаше. Тя сякаш не виждаше ремъка, не виждаше даже него и по гърба на Том полазиха тръпки. Запита се дали наистина е тук. Глупав въпрос, и все пак… наистина ли беше тук.
Въпросът беше толкова страшен и дълбок, че за миг го обзе страх — сякаш щеше да се изтръгне от корен и да се затъркаля като подгонен от вятъра трън. После се овладя. Тук беше, разбира се, стига идиотщини. Тук беше — той,
Том Рогьн, Том-с Божия благословия-Рогън, и ако де трийсет секунди тая шантава путка не влезеше в правия път, скоро щеше да изглежда тъй, като че сърдит кондуктор я е изхвърлил от бързия влак.
— Налага се да те напердаша — каза той. — Съжаля вам, малката.
Да, и преди бе виждал тази смес от страх и агресивност. Но сега тя за пръв път избухна насреща му.
— Остави ремъка — каза Бевърли. — Час по-скоро трябва да ситгна до аерогарата.
Тук ли си, Том? Тук ли си?
Той прогони мисълта. Парчето кожа, бивш колан, се полюшваше пред него като махало. Очите му нробляснаха и се, впиха в лицето на Бевърли,
— Чуй ме, Том. В родния ми град има неприятности. Много сериозни неприятности. По онова време имах приятел. Бих казала даже, че ходехме заедно, само че още не бяхме чак толкова големи. Той беше на единайсет години и заекваше ужасно. Сега е писател. Мисля, че си чел една от книгите му… „Черните бързеи“.
Тя огледа лицето му, но не откри никакъв признак на разбиране. Нищо. Само ремъкът се люшкаше като махало — напред-назад, напред-назад. Том стоеше с приведена глава, леко разкрачил масивните си нозе. Тя плъзна пръсти през косата си с разтревожен, разсеян жест сякаш имаше куп грижи и изобщо не забелязваше ремъка. Мъчителният, страховит въпрос отново изплува в главата на Том: Тук ли си? Наистина ли?
— Оная книга се подмяташе тук седмици наред, а аз изобщо не съобразих. Сигурно е трябвало да се сетя, но годините си минават, а много, много отдавна не съм си спомняла за Дери. Както и да е, Бил имаше братче, Джордж, само че Джордж загина още преди да се запозная с Бил. Убиха го. А след това, през лятото…
Но Том се бе наслушал на глупости, както отвън, така и от вътре. Хвърли се напред и отметна ръка, сякаш се готвеше да хвърля копие. Ремъкът извистя. Бевърли го видя и се опита да отскочи, но закачи с рамо вратата на банята и коланът се стовари върху лявата ръка с глух плясък, оставяйки червена следа.
— Ще те напердаша — повтори Том.
Лицето му беше спокойно и дори малко печално, но на устните му бе застинала белозъба усмивка. Искаше да го види в очите й, искаше да види страха, ужаса и срама, искаше да види погледа, който казва: Да, прав си, заслужавам го, погледа, който казва: Да, наистина си тук, усещам го. После любовта можеше да се върне и да заеме мястото си — това бе естествено и нормално, защото той наистина я обичаше. Ако тя държеше, можеха и да поговорят кой се е обадил и какво точно е станало. Но за всичко това имаше време по-късно. В момента бе започнал урокът. Старото раз-два. Първо пердахът, после чукането.
— Съжалявам, малката.
— Том, недей да…
Той завъртя ремъка странично и замахна към бедрата й. Раздаде се твърде приятен за ухото плясък. А после…