А после, Господи, тя го сграбчи! Тя сграбчи колана!
За момент Том Рогън бе така изумен от внезапното неподчинение, че едва не изпусна оръжието — щеше да го изпусне, ако не беше клупът около китката му. Дръпна ремъка.
— Да не си посмяла да дърпаш нещо от мен — дрезгаво каза той. — Чуваш ли? Само да опиташ пак, цял месец ще пикаеш малинов сок.
— Том, престани — каза тя и самият и тон го вбеси — говореше му като учителка, която се кара в междучасието на пакостлив шестгодишен хлапак. — Трябва да замина. Не се шегувам. Загинали са хора, а аз дадох обещание преди много години…
Том почти не я чу. Изрева и се втурна към нея слепешком, с приведена глава, размахвайки ремъка. Удари я и тя отхвръкна към стената на банята. Той отметна ръка, удари я, пак отметна ръка и пак я удари. На следващата сутрин нямаше да може да вдигне ръка над нивото на очите си преди да е глътнал три таблетки кодеин, но засега не осъзнаваше нищо освен факта, че тя се противи. Не стига че пушеше, ами и се бе опитала да му изтръгне ремъка — да, братчета, да, приятели и съседи, сама си изпроси пердаха и той бе готов да потвърди пред трона на Господа-Бога, че ще й го върне с лихвите.
Размахвайки каиша, той изтласка Бевърли до стената и я обсипа с удари. Тя бе вдигнала ръце да защити лицето си, но всичко останало беше подложено на ударите. В тишината на банята коланът плющеше глухо като говедарски бич. Ала тя не пищеше както обикновено, нито го молеше да спре, както се случваше най-често. И най-лошото — не плачеше както винаги. Не се чуваше нищо освен плясъкът на колана и дишането им — неговото тежко и дрезгаво, нейното ускорено и леко.
Тя се хвърли към тоалетната масичка край леглото. Раменете й аленееха от ударите на ремъка. Косата се развяваше като пламък. Том се люшна тромаво подир нея, беше бавен, но едър, много едър — навремето редовно играеше скуош, докато преди две години си скъса ахилесовото сухожилие, а след това малко бе понапълнял (навярно би било по-точно да се каже „доста“), но мускулите все още се спотайваха като яки въжета под слоевете тлъстина. И все пак го обземаше лека тревога, че се задъхва толкова бързо.
Тя стигна до масичката и Том помисли, че ще клекне там или може би ще пролази отдолу. Вместо това Бевърли посегна… обърна се… и изведнъж стаята се изпълни с летящи предмети. Замеряше го с козметика. Шишенце „Шантили“ го улучи точно в гръдната кост, падна и се строши пред краката му. Тутакси го обгърна тежкият аромат на цветя.
— Престани! — изрева той. — Престани, кучко!
Не престана. Ръцете й летяха по стъкления плот на масичката, сграбчваха каквото им падне, мятаха. Том опипа гърдите си, където го бе улучило шишенцето „Шантили“, Още не можеше да повярва, че тя го е ударила, макар из въздуха да свистяха нови и нови снаряди. Стъклената капачка на шишенцето го бе порязала. Дребна раничка, нищо и никаква триъгълна драскотина, но не си ли струваше заради нея една рижава дама да види новия изгрев през болнични прозорци? О, да, струваше си. Една дама, която…
Внезапно челото му изкънтя от мощния удар на бурканче крем над дясната вежда. Глухият тътен сякаш се раздаде вътре в главата му. В окото му избухна ослепителна бяла светлина и той отстъпи крачка назад със зяпнала уста. След миг бурканче Нивеа се вряза в корема му с остър плясък и Бевърли… нима? възможно ли бе? … да! Тя изкрещя срещу него!
— Заминавам за аерогарата, копеле гадно! Чуваш ли? Имам работа и заминавам! Махни ми се от пътя, защото ЗАМИНАВАМ!
В дясното му око се стичаше лютива струйка топла кръв. Той я избърса с опакото на дланта си.
Постоя втренчен в нея, като че я виждаше за пръв път. В известен смисъл бе точно така. Гърдите подскачаха от бързото, развълнувано дишане. Лицето й пламтеше, осеяно тук-там с восъчнобледи петна. Устните й се бяха оттеглили от зъбите в хищна гримаса. Обаче бе обрала всичко от масичката. Складът за муниции оставаше празен. В очите й Том все още разчиташе страх… но не от него.
— Прибери тия дрехи — изрече той, полагайки отчаяни усилия да не се задъхва. Иначе гласът му не би звучал добре. Би издал слабостта си. — После остави куфара и марш в леглото. Ако ме послушаш, може и да не те пребия. Сигурно ще се отървеш с два дни на легло вместо двеседмици.
— Том, изслушай ме — бавно отвърна тя. Гледаше го със спокойни, ясни очи. — Ако още веднъж се приближиш до мен, ще те убия. Разбираш ли, дебело шкембе? Ще те убия.
И изведнъж — може би заради неописуемата ненавист и погнуса в очите й, може би защото го бе нарекла дебело шкембе или заради бунтовния трепет на гърдите й — страхът го задави. Вече не беше напъпила или дори разцъфнала боязън, а цяла шибана градина от страх — убийствения страх, че не е тук.