Който се смее последен, най-добре се смее, помисли тя и замахна.
Този път удари ниско, отстрани и ремъкът го уличи по топките с рязък, но глух плясък — както тупалка върху килим. Това бе краят. Том Рогън мигом загуби борческия си дух.
Той нададе тъничък, немощен писък и рухна на колене като за молитва. Държеше се с две ръце между краката. Отметна глава назад. Жилите по шията му се изпънаха. Устата му застина накриво, като уста на трагична маска. Лявото му коляно се натъкна на едро назъбено парче от шише за парфюм и той безмълвно се просна настрани като кит. Отдръпна една ръка от топките си и стисна раздраното коляно.
Колко кръв, помисли тя. Мили Боже, целият е е кръв.
Ще го преживее, хладно отвърна новата Бевърли, онази Бевърли, която сякаш се бе появила едва след обаждането на Майк Хенлън. Типове като него не умират лесно. Само гледай да си плюеш на петите преди пак да му дойде настроение за танци. Или да отскочи до мазето за Уинчестъра.
Тя отстъпи назад и през краката й се стрелна остра болка — беше настъпила късче от разбитото огледало. Наведе се да хване дръжката на куфара. Не изпускаше Том от поглед. Отстъпи към вратата и продължи заднешком по коридора. Държеше куфара с две ръце и ръбът му я удряше през глезените. Раничката на петата оставяше кървави отпечатъци. Когато стигна до стълбата, тя се за въртя и хукна надолу, без да си дава време за размисъл. Впрочем, подозираше, че едва ли би могла да мисли свързано — поне засега.
Нещо я потупа лекичко по крака и тя изпищя.
Сведе очи и видя, че е краят на колана. Другият край още беше преметнат около дланта й. В полумрака приликата с умряла змия ставаше по-силна от когато и да било. С изкривено от погнуса лице Бевърли метна ремъка през перилата и го видя как пада върху килима в коридора, извит като буквата S.
В подножието на стълбата тя хвана с кръстосани ръце полата на бялата си дантелена нощница и я смъкна през глава. Беше цялата в кръв и нямаше да се търпи такава нито секунда повече, пък каквото ше да става. Захвърли я настрани и дрехата провисна като прозирен парашут върху фикуса край вратата на хола. Голата Бевърли се приведе над куфара. Връхчетата на гърдите й бяха изстинали и твърди като куршуми.
— БЕВЪРЛИ, РАЗМЪРДАЙ СИ ЗАДНИКА И ИДВАЙ ГОРЕ!
Тя охна, подскочи и пак се наведе над куфара. Щом онзи тип имаше сили да крещи така, значи оставаше много по-малко време, отколкото бе предполагала. Отвори куфара и изрови гащички, блуза, вехти джинси. Нахлузи всичко, без да сяда и без да откъсва поглед от стълбата. Но Том не се появи. Само изрева името й още два пъти и всеки път тя отскачаше от крясъка и се озърташе като подгонено животно, без да усеща, че оголва зъби в яростна гримаса.
Закопча блузата колкото се може по-бързо. Горните две копчета липсваха (смешна работа — толкова рядко се грижеше за собствените си дрехи) и сигурно приличаше на полупрофесионална проститутка, търсеща да обслужи набързо още един клиент преди разсъмване. Е, нищо.
— ЩЕ ТЕ УБИЯ, ШИБАНА КУЧКО!
Тя захлопна капака на куфара и щракна закопчалките. Ръкавът на една блуза се подаваше като изплезен език. Бевърли хвърли бърз поглед наоколо — подозираше, че вече никога няма да види тази къща.
Мисълта не й донесе нищо друго освен облекчение. Отвори вратата и изтича навън.
Бе отминала три пресечки, крачейки без сама да знае накъде и чак тогава усети, че все още е боса. В порязаната лява пета тръпнеше тъпа болка. Трябваше да обуе нещо, а часът наближаваше два след полунощ. Портмонето и кредитните карти бяха останали у дома. Прерови джобовете на джинсите, но откри само няколко топченца мъх. Беше без пукната пара. Озърна се — жилищен квартал със спретнати къщички, грижливо поддържани тревни площи и живи плетове, тъмни прозорци. И изведнъж тя се разсмя.
Бевърли Рогън седеше на ниско каменно зидче с куфар между калните си нозе и се смееше. Колко ярко блестяха звездите отгоре! Отметна глава и продължи да се смее към тях, а буйното веселие я обгърна като мощен прилив, който разтърсва, отнася, пречиства с такава сила, че вече няма място за разсъждения; оставаха само мислите на кръвта и онзи могъщ глас във вените, който говореше с езика на желанието, макар че Бевърли не разбираше, пък и не държеше да разбере какво точно желае. Стигаше да усеща как я изпълва напориста топлина. Желание, помисли тя и приливът сякаш набра скорост, тласна я напред, към някаква неизбежна катастрофа.