Това го стресна. Много. Почти го изплаши.
— Никога не сънувам.
Тя се усмихна.
— Така казващ на журналистите, когато те питат откъде си намираш идеи. Но не е вярно. Освен ако лошото храносмилане те кара да стенеш нощем. А не ми се вярва да е така, Били.
— Говоря ли? — колебливо запита той. Не помнеше сънищата си. Никакви сънища — нито добри, нито лоши. Одра кимна.
— Понякога. Но нито веднъж не успях да разбера какво казваш. Един или два пъти даже се разплака.
Той я гледаш тъпо. В устата му се разливаше неприятен вкус; беше като вкуса на разтопен аспирин, плъзнал по езика и гърлото. Ето че узна какъв е вкусът на страха, помисли той. Крайно време беше, като се има предвид колко си написал на тая тема. Навярно след време щеше да свикне с вкуса. Ако доживееше.
Изведнъж пред прага на съзнанието му се заблъска ято спомени. Сякаш в главата му заплашително се издуваше черна торба, готова да разпръсне злокобните (сънища) образи от подсъзнанието нагоре, към зрителното поле на бодърстващия разум — и ако всички изскочеха наведнъж, щяха да го подлудят. Помъчи се да ги изблъска обратно и успя, но не преди да чуе гласа — глас на човек, който е погребан жив и керщи изпод земята. Гласът на Еди Каспбрак.
Ти ми спаси живота, Бил. Ония големи момчета съвсем ме побъркват. Понякога си мисял, че наистина са решили да ме убият…
— Ръцете ти — каза Одра.
Бил сведе очи. Кожата по ръцете му беше настръхнала. Не на ситни иъпчици, а на едри бели топчета като мравешки яйца. Двамата се взираха мълчаливо, сякаш гледаха интересен музеен експонат. Кожата бавно се отпусна. След дълга тишина Одра добави:
— Знам още нещо. Тази сутрин някой ти се обади от Щатите и каза, че трябва да ме напуснеш.
Той стана от креслото, озърна се към бутилките алкохол, после отиде в кухнята и се върна с чаша портокалов сок. Заговори:
— Знаеш, че брат ми почина, но не знаеше, че беше убит.
— Убит! О, Бил, защо никога не си ми…
— Казвал? — От устните му отново излетя странният, лаещ смях. — Не знам.
— Как е станало?
— Тогава живеехме в Дери. Имаше наводнение, но най-лошото вече отминаваше и на Джордж му доскуча. Аз лежах болен от грип. Той помоли да му направя лодка от вестник. Знаех как, предната година ме бяха научили в занималнята. Той каза, че ще я пусне в канавките по Уичъм стрийт и Джаксън стрийт, те все още бяха пълни с вода. Направих му лодката, а той ми благодари, излезе и пове че не го видях жив. Ако не беше грипът, може би щях да го спася. — Той помълча, разтривайки с длан лявата си буза, сякаш проверяваше дали да се избръсне. Увеличени от лещите на очилата, очите му гледаха замислено… но не към Одра. — Всичко станало там, на Уичъм стрийт, малко преди пресечката с Джаксън. Убиецът откъснал ръката му, както някое хлапе би откъснало крилцето на муха. Съдебният лекар каза, че е умрял от шока или от кръвоизлива. Лично за мен нямаше никаква разлика дали е било едното или другото.
— Господи, Бил!
— Навярно се питаш защо не съм ти казал. Истината е, че сам се чудя. Вече цели единайсет години сме женени, а до днес не си и подозирала какво е станало с Джорджи. Аз знам за целия ти род — даже за лелите и чичовците. Знам, че дядо ти е умрял в Айова Сити — влязъл пиян в гаража и без да иска се претрепал с верижния трион. Знам всичко това, защото колкото и да са заети, хората се опознават след дълъг семеен живот. Ако наистина си омръзнат и престанат да разговарят, пак ще се опознаят — чрез осмоза. Или мислиш, че греша?
— Не — глухо отвърна тя. — Не грешиш, Бил.
— А ние винаги сме разговаряли с лекота, нали? Искам да кажа, че не сме си омръзнали, та да стигнем чак до осмозата, прав ли съм?
— Е, поне до днес винаги съм била на това мнение.
— Недей така, Одра. Знаеш всичко за мен през послед ните единадесет години от живота ми. Всяка сделка, всяка идея, всяка настинка, всеки приятел, всеки тип, който ми е сторил зло или поне се е опитал. Знаеш, че спях със Сюзън Браун. Знаеш, че когато си пийна, понякога ставам сантиментален и надувам грамофона до дупка.
— Особено плочите на „Блажена смърт“ — уточна Одра и той се разсмя. Този път тя отвърна на усмивката. — Знаеш и най-важното — надеждите ми.
— Да, и аз тъй мисля. Но това… — Тя помълча, тръс на глава, позамисли се. — Каква връзка има между обаждането и брат ти, Бил?
— Чакай, нека ти го разкажа със свои думи. Не се мъчи да ме подбутваш към най-същественото, защото ще провалиш всичко. Толкова е грамадно… и тъй… тъй странно и ужасно… че се мъча да пропълзя незабелязано до него. Разбираш ли… никога не ми е хрумвало да ти разкажа за Джорджи.