— Нарочно го правиш! — възрази тя, изтръпнала от уплаха.
— Не. Сигурно няма как да те убедя, но е вярно. Заекването е странна работа, Одра. Зловеща. До някое ниво може дори да не го усещаш. Но… го чуваш в съзнанието си. Сякаш част от главата ти изпреварва с част от секундата всичко останало. Или е като ония системи за създаване на ехо-ефект, които хлапаците си монтираха в таратайките през петдесетте години — звукът от задния високоговорител изостава с частица от с-секундата след п-предния.
Той стана и неспокойно закрачи из стаята. Изглеждаше уморен и Одра с тревога си помисли колко много бе работил през последните тринадесет години, като че имаше начин да израсне над умерения си талант чрез яростен, почти непрестанен труд. После й хрумна още по-тревожна мисъл и тя се опита да я пропъди, но мисълта не искаше да изчезне. Ами ако всъщност се е обадил Ралф Фостър да покани Бил в „Плуга и каруцата“ за една табла или канадска борба? Ако е позвънил Фреди Файърстоун, режисьорът на „Таванската стая“ да сподели някакъв проблем? Или ако е било „грешка в номера“, както се изразяваше жената на доктора от съседната къща? Докъде водеха подобни мисли?
Ами просто до извода, че цялата тази история с Дери и Майк Хенлън е най-обикновена халюцинация. Предвестник на нервна криза.
Но белезите, Одра… как ще обясниш белезите? Той е прав. Нямаше ги… а сега се появиха. Това е истината, много добре го знаеш.
— Разкажи ми останалото — промълви тя. — Кой е убил брат ти Джордж? Какво си извършил с онези деца? Какво сте обещали?
Той пристъпи към нея, коленичи и я хвана за ръцете като старомоден любовник, който се готви да направи предложение.
— Мисля, че бих могъл да ти разкажа — тихо изрече Бил. — Мисля, че ако истински пожелая, ще мога. Дори и сега си спомням съвсем малко, но заговоря ли веднъж, всичко ще си дойде на място. Усещам как спомените… очакват да се родят. Те са като дъждовни облаци. Само че дъждът ще е много мръсен. След такъв дъжд ще поникнат чудовищни растения. Навярно ще мога да издържа това, когато застана до другите…
— Те знаят ли?
— Майк каза, че им се е обадил. Според него ще дойдат всички… освен може би Стан. Гласът му звучал някак странно.
— За мен всичко звучи странно. Много ме плашиш, Бил.
— Извинявай — каза той и я целуна. Сякаш я целуваше напълно непознат мъж. Тя изведнъж намрази онзи Майк Хенлън. — Смятах, че трябва да обясня доколкото мога; смятах, че така ще е по-добре, отколкото да се измъкна по тъмно. Навярно някои от другите ще сторят точно това. Но така или иначе, трябва да замина. И вярвам, че Стан ще е там, независимо колко странно е звучал гласът му. А може би мисля така просто защото не мога да си представя, че няма да замина.
— Заради брат ти?
Бил бавно поклати глава.
— Мога и да потвърдя, но ще те излъжа. Обичах го. Знам колко странно изглежда, след като казах, че от двадесет години не съм се сещал за него, но страхотно обичах това хлапе. — Той се усмихна леко. — Беше голям досадник, но го обичах. Разбираш ли?
Одра имаше по-малка сестра, затова кимна без колебание.
— Разбирам.
— Но не е заради Джордж. Не мога да го обясня. Чувствам се… — Бил хвърли поглед към утринната мъгла зад прозореца. — Чувствам се като птица наесен, която знае… просто знае, че трябва да отлети. Това е истинкт, скъпа… а мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля. С някои неща просто не можеш да се бориш, освен ако решиш да врътнеш кранчето на газовата печка, да налапаш пушката или да тръгнеш на дълга разходка отвъд кея. Не можеш да откажеш избора, защото няма избор. Нищо не можеш да промениш, както не можеш да застанеш на бейзболната площадка с бухалка в ръка и да чакаш топката да те удари. Трябва да замина. Онова обещание… то е заседнало в главата ми като ри-рибарска кука.
Тя стана и боязливо пристъпи към него; чувстваше се невероятно крехка, сякаш всеки миг бе готова да се прекърши. Положи ръка на рамото му и той обърна глава.
— Тогава вземи и мен.