Чувството на ужас, което се изписа по лицето му — не ужас от нея, а за нея — бе толкова очевидно, че тя неволно отстъпи и за пръв път изпита истински страх.
— Не — каза той. — Не мисли за това, Одра. Изобщо не си мисли. Да не си припарила на по-малко от пет хиля ди километра от Дери. Мисля, че през близките две седмици Дери ще бъде нездравословно място. Ще си стоиш тук, ще работиш и ще ме извиниш пред когото трябва. А сега обещай!
— Трябва ли да обещая? — запита тя, като го гледаше право в очите. — Трябва ли, Бил?
— Одра…
— Трябва ли? Ти си дал обещание и виж докъде стигаш. А с тебе и аз, защото съм твоя жена и те обичам.
Масивните му китки болезнено се впиха в раменете й.
— Обещай ми! Обещай! О-об-бъ-бъ-ъ…
И тук Одра не издържа, нямаше сили да изтърпи тая пречупена дума, която се мяташе из устата му като риба върху харпун.
— Обещавам, добре! Обещавам! — Тя се разплака. — Доволен ли си сега? Господи! Луд си, цялата тази история е лудост, но обещавам!
Той я прегърна през раменете и я отведе до леглото. Донесе чаша бренди. Тя пийна малко и постепенно започна да се опомня.
— Кога ще заминеш?
— Днес — каза той. — С „Конкорд“. За влака е късничко, но с колата ще стигна до летище „Хийтроу“ тъкмо навреме. Фреди искаше следобед да съм на снимките. Ти започваш по-рано, значи нищо не ти е известно, нали разбираш?
Тя кимна неуверено.
— Още преди да се вдигне шум, вече ще бъда в Ню Йорк. Ако нямам проблеми с прехвърлянето, привечер п-п-пристигам в Дери.
— И кога ще те видя пак? — тихо запита тя.
Бил я прегърна с всичка сила, но не отговори на въпроса.
Дери:
Първа интерлюдия
Колко ли човешки очи… са хвърляли година подир година мимолетни погледи към своята потайна анатомия?
Приведеният по-долу откъс, както и всички други откъси под заглавие „Интерлюдия“, е взет от ръкописа на Майкъл Хенлън „Дери: забранена история на града“. Всъщност това е серия непубликувани записки и придружаващи ги ръкописни пояснения (които силно напомнят личен дневник), открити в хранилището на Общинската библиотека в Дери. Заглавието е взето от корицата на папката, в която са лежали документите до сегашната им публикация. Самият автор обаче неведнъж споменава в записките си за този труд и под друго название — „Дери: поглед през задната порта на ада“.
Можем да предположим, че мистър Хенлън сериозно е възнамерявал да публикува резултатите от своите проучвания.
Може ли цял град да бъде обитаван от призраци?
Както понякога се говори за къщи с призраци. Или, ако трябва да употребим многозначителната английска дума — haunted.
Не само една отделна къща в този град, нито пък ьгълът на една отделна улица или отделно баскетболно игрище в някоя малка градинка, където по залез слънце голият железен обръч стърчи като загадъчен инструмент за кървави мъчения, не даже един отделен квартал — а всичко. Целият град.
Възможно ли е?
Слушайте:
Haunted: „Често посещаван от призраци или духове“ — из речника на Фънк и Уогнълс.
Haunting: „Упорит спомен; нещо, което трудно се забравя“ — същите двама приятели.
To haunt: „Често се появявам или завръщам, особено като призрак.“ Но я чуйте по-нататък!_„Често посещавано място:_ курорт, жилище, сборище…“ Разбира се, курсивът е мой.
И още едно значение. То, както и предишното, е съществително и тъкмо от него най-много се боя: „Място за хранене на животни“.
Може би като животните, които пребиха Ейдриън Мелън, а после го хвърлиха от моста?
Или като животното, което е чакало под моста?
Място за хранене на животни.
Какво животно се храни в Дери? Какво животно се храни от Дери?
Знаете ли, даже е някак интересно — не бих и подозирал, че човек може да изпитва такъв страх, какъвто изпитвам след историята с Ейдриън Мелън, и все пак да остане жив, дори да работи нормално. Сякаш съм попаднал в книга, а всички знаят, че не бива чак толкова да се страхуваш преди края на книгата, когато незнайният обитател на мрака най-сетне излиза от леговището, за да се нахрани… с тебе, разбира се.
С тебе.
Но ако е книга, не са я написали класици на ужаса от ранга на Лавкрафт, Бредбъри или По. Нали разбирате, знам нещичко — не всичко, но доста. Не съм започнал от онзи септемврийски ден миналата година, когато разгърнах „Дери нюз“, прочетох показанията на Ънуин и осъзнах, че може би пак се завръща клоунът, който уби Джордж Денброу. Всъщност започнах някъде през 1980 година — мисля, че точно тогава в мен се събуди нещо задрямало отпреди… нещо, което знаеше, че пак наближава времето на То.