Те наистина се размножават и понякога излиза нещо свястно, но според мен най-често се раждат изроди. Бележките на Бъдинджър във високопарно написаната му „История на стария Дери“ (Издателство на Мейнския университет, 1950) се лутат из вековна камара от забравели книги, прашни докторски дисертации по история и фолклор, статии в отдавна изчезнали списания и умопобъркващи купища общински отчети и летописи.
Разговорите ми със Санди Айвис бяха по-интересни. От време на време източниците му се кръстосваха с тези на Бъдинджър, но нищо повече. Айвис бе пожертвал значителна част от живота си, за да събира устни предания — празни приказки, другояче казано — почти дословно; Брансън Бъдинджър несъмнено би сметнал подобен похват за унижение.
През 1963–66 година Айвис бе написал поредица статии за Дери. Когато започнах изследванията си, повечето му някогашни събеседници бяха починали, но имаха синове, дъщери, племенници, братовчеди. А разбира се, една от големите истини на света е следната: почине ли някой стар кореняк, на негово място неизменно идва друг. Интересните разкази не умират; винаги се предават от човек на човек. Минах през безброй веранди и дворчета, изпих безброй чаши чай, бира „Блек Лейбъл“, домашно пиво, домашно билково пиво, чешмяна вода, изворна вода. Изслушах безброй истории и през цялото време касетофонът ми работеше,
Бъдинджър и Айвис единодушно твърдят, че първоначалната група бели заселници е наброявала около триста души. Били са англичани. Имали грамота за заселване и било официално известни под името „Група Дери“. Отредените им земи заемали територията на днешния Дери, значителна част от Нюпорт и късчета от съседните землища. А през 1741 година всички жители на Дери изчезнали безследно. През юни все още били там — населението на общината наброявало около триста и четиридесет човека, — но през октомври вече нямало никого. Дървените къщички на селцето останали пусти. Една от тях, приблизително там, където днес се пресичат Уичъм и Джаксън стрийт, била изгоряла до основи. В съчинението си Мишо твърди категорично, че всички заселници са били изклани от индианците, но за подобна идея няма никакви основания, ако не се брои изгорялата къща. Най-вероятно пожарът се дължи на нечия забравена печка.
Индианско нападение? Едва ли. Не са останали нито кости, нито трупове. Наводнение? Не е имало през онази година. Болест? Нито дума за епидемия в съседните градчета.
Те просто изчезнали. Всички. Триста и четиридесет души. Безследно.
Доколкото знам, единственият що-годе сходен случай е изчезването на колонистите от Роунок Айланд в щата Вирджиния. За него знае всеки първолак в страната, но кой е чувал за изчезването в Дери? Никой, дори и тукашните жители. Разпитах неколцина гимназисти, които задължително изучават историята на Мейн, и се оказа, че нито един не знае за случая. После разрових справочника „Мейн някога и сега“. Вътре има над четиридесет параграфа за Дери, свързани главно с разцвета на дърводобивната промишленост. Нито дума за изчезването на първите заселници… и все пак това — как да го нарека? — това безмълвие също подсказва нещичко.
Някаква безмълвна завеса забулва част от тукашното минало… ала въпреки всичко хората продължават да говорят. Навярно няма сила, която да им запуши устата. Но човек трябва да слуша старателно, а това е рядко умение. Лаская се с мисълта, че съм го развил през последните четири години. Нормално след толкова тренировки — иначе би трябвало да призная, че хич не ме бива за тая работа. Един старец ми разказа как жена му чувала гласове от канала на кухненската мивка три седмици преди смъртта на дъщеря им — било е в началото на зимата на 1957–58 година. Това момиче беше една от първите жертви на убийствената вълна, която започна с Джордж Денброу и продължи чак до следващото лято.
— Сума ти гласове били и всички бърборели едновременно — каза ми той. Имаше бензиностанция на Канзас стриит и докато разговаряхме, от време на време излизаше с бавна, накуцваща походка да налее бензин, да провери маслото на някоя кола или да забърше стъклата. — Жената загубила ума и дума от страх, ама веднага им отговорила. Навела се над мивката, тъй разправяше, и креснала вътре: „Кои сте, да ви дяволите вземат? Как се казвате?“ И всичките онез гласове отвърнали — стонове, бъбрене, вой, крясъци, писъци, смях и де да знам какво още. Жената разправяше, че рекли онуй, дето го рекъл обладаният от бяс на Исуса: „Името ни е Легион“, тъй рекли. Подир туй цели две години не посмя да припари до мивката. А пък аз през тия две години превивах тука гърбина по двайсет часа на ден, след туй се прибирах да мия гадните чинии.