Човекът беше на седемдесет и две-три години, облечен в излинял сив работен комбинезон. Цели потоци от бръчки струяха край ъгълчетата на очите и устните му. Пиеше пепси от автомата край вратата на бензиностанцията.
— Сигур вече си мислите, че съм по-смахнат от дървеница — каза той, — обаче ще ви река и още нещо, само я изключете тая чудесия.
Изключих касетофона, усмихнах се и казах:
— След разказите, които съм чувал през последните две години, доста ще трябва да се потите докато повярвам, че сте луд.
Той също се усмихна, но очите му бяха мрачни.
— Една вечер миех чиниите както винаги — беше през есента на петдесе и осма, след края на голямата дандания. Жената спеше на горния етаж. Бети беше едничкото чедо, което ни даде Господ, и откакто я убиха, жена ми прекарваше почти цялото си време в сън. Както и да е, дръпнах аз запушалката и водата взе да изтича от мивката. Нали знаете какъв звук издава сапунената вода като се стича в канала? Един такъв смучещ шум. Точно тъй шумеше, ама аз не обръщах внимание, само си мислех, че трябва да нацепя подпалки в бараката и тъкмо когато звукът взе да затихва, чух дъщеря си нейде долу. Чух Бети нейде долу из ония проклети тръби. Смееше се. Беше нейде долу из мрака и се смееше. Само че, ако се повслуша човек, май звучеше като писъци. Или пък едното и другото. Пищеше и се смееше долу из тръбите. Друг път не бях чувал такова нещо. Може да съм си въобразявал. Но… не ми се вярва.
Той ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Мътната светлина, падаща през зацапаните стъкла, го отрупваше с товара на годините и той изглеждаше по-стар от Матусал. Спомням си какъв студ ме прониза в онзи миг; какъв невероятен студ.
— Да не мислите, че ви будалкам? — запита ме старецът, който през 1957 година навярно е бил около четиридесет и пет годишен и комуто Господ бе дал една-едничка дъщеря на име Бети Рипсъм. Малко след Коледата на оная страшна година трупът на Бети бе открит в покрай нините на Джаксън стриит — замръзнал и изкормен.
— Не — отвърнах аз. — Не мисля, че ме будалкате, мистър Рипсъм.
— И говорите искрено — промърмори гой с учудване. — По лицето ви познавам.
Мисля, че се канеше да ми каже още нещо, но в това време една кола пресече опънатия пред помпите маркуч и звънчето зад нас рязко издрънка. Двамата подскочихме, а аз дори тихичко изписках. Рипсъм стана и закуцука към колата, бършейки ръце с топка парцали. Когато се върна, той ме изгледа тъй, сякаш бях някакъв натрапник, нахълтал току-що от улицата. Сбогувах се и си тръгнах.
Бъдинжър и Айвис са единодушни и по друг въпрос: в Дери нещата наистина не са наред и никога не са били.
За последен път се видях с Албърт Карсън само месец преди смъртта му. Гърлото му съвсем се беше влошило и той едва говореше с глух, свистящ шепот.
— Още ли се каниш да пишеш история на Дери, Хенлън?
— Да, още ми се върти тая муха из главата — отвърнах аз, но, разбира се, изобщо нямах намерение да пиша история на градчето в истинския смисъл на думата… и мисли, че старецът беше наясно.
— Ще ти отнеме двайсет години — прошепна той — и никой няма да я прочете. Никой няма да иска да я прочете. Зарежи, Хенлън. — Той помълча, сетне добави: — Знаеш, че Бъдинджър се самоуби.
Знаех, разбира се — но само защото хората обичат да приказват, а аз се бях наумил да слушам. В „Дери нюз“ споменаваха само за нещастно падане и не лъжеха — Брансън Бъдинджър наистина бе паднал. Просто бяха пропуснали да споменат, че е паднал от табуретка в килера си и по времето на нещастието е имал примка около врата.
— Знаеш ли за цикъла?
Трепнах и се вторачих в Карсън.
— О, да — прошепна той. — Известно ми е. През двайсет и шест или двайсет и седем години. Бъдинджър също знаеше. Както и мнозина от старите кореняци, макар че няма да обелят и думица от това, дори ако ги накъркаш до смърт. Зарежи, Хенлън.
Той протегна ръка, съсухрена като птича лапка. Стисна ме за китката и аз усетих жежкия полъх на рака, който се бе развихрил и беснееше из тялото му, разяждайки всичко, което му се услади — не че имаше кой знае какво за разяждане; от Албърт Карсън бе останал кажи-речи само скелетът.