За него Бевърли беше по-мила… и много по-хубава, макар че и за милион години не би събрал смелостта да и го каже. Ала понякога, сред зимните студове, когато денят вън е жълтеникав и сънен като свит на кълбо котарак, когато мисис Дъглас дудне нещо по математика (как се делят дълги числа или как се събират дроби чрез привеждане към общ знаменател) или чете въпроси от „Сияйните мостове“, или говори за калаените залежи в Парагвай, в такива дни, когато училището сякаш никога няма да свърши, пък и по-добре, защото навън е само киша… в такива дни Бен понякога извиваше очи, за да зърне крадешком лицето на Бевърли и в сърцето му се впиваше отчаяна болка, ала в същото време му ставаше някак леко и светло. Навярно си падаше по нея, или пък направо беше влюбен и затова винаги си мислеше за Бевърли когато „Пенгуинс“ пееха по радиото „Земен ангел“ — „мила моя, скъпа, обичам те навеки…“ Да, не ще и дума, че беше глупаво, сополиво като носна кърпа, но можеше да си го позволи, защото никога нямаше да й каже. Навярно на дебелите момчета бе разрешено да обичат само дълбоко в душата си. Ако кажеше някому какво чувства (не че имаше с кого да го сподели), онзи сигурно би се смял до припадък. А ако кажеше на Бевърли, тя или също би се разсмяла, (лошо) или би надала възглас на отвращение (още по-лошо).
— А сега, моля, идвайте веднага щом си чуете името. Пол Андерсън… Карла Бордо… Грета Бауи… Калвин Кларк… Сиси Кларк…
Докато мисис Дъглас четеше имената, петокласниците излизаха напред един по един (с изключение на близнаците Кларк, които както винаги вървяха ръка за ръка — приличаха си като две капки вода, само пшеничнорусите им коси бяха с различна дължина и Сиси носеше рокля, а Калвин джинси), поемаха бежовите си бележници с националния флаг и клетвата за вярност на предната корица и Божията молитва на задната, кротичко излизаха от класната стая… и се втурваха презглава по коридора към широко зейналия централен вход. А сетне просто изскачаха навън, в лятото и изчезваха — едни на велосипеди, други с весели подскоци, трети яхваха невидими коне и се пляскаха по бедрата за да имитират тропот на копита, четвърти се прегръщаха през рамо и запяваха по мелодията на националния химн: „С очите си видях как славно изгоря школото“.
— Марша Федън… Франк Фрик… Бен Ханском…
Той стана, хвърляйки крадешком към Бевърли Марш последен поглед за лятото (поне така си мислеше в момента) и тръгна към катедрата на мисис Дъглас — единайсетгодишно хлапе с шкембе колкото щата Ню Мексико, натъпкано в отвратително нови джинси, които хвърляха фонтанчета светлина с лъскавите си капси и правеха шушшшш-шушшшш-шушшшш при всяко движение на дебелите му бедра. Ханшът му се полюшваше като на момиче. Коремът му се преплъзваше насам-натам. Въпреки горещината Бен бе навлякъл развлачено горнище на анцунг. Почти винаги се обличаше така, защото дълбоко се срамуваше от гърдите си — още от първия учебен ден след Коледната ваканция, когато бе дошъл с новата спортна риза, подарък от майка му, и Бълвоча Хъгинс от шести клас бе изкряскал; „Хей, момчета! Я гледайте кво е домъкнал Дядо Коледа на Бен Ханском! Чифт големи цици!“ В онзи ден Бълвоча се смя до изнемогваме на собственото си остроумие. Смяха се и други, дори няколко момичета. Ако тогава земята пред Бен Ханском се бе продънила чак до ада, той би скочил в дупката без да обели дума… или може би с тих благодарствен шепот.
Оттогава ходеше с анцузи. Имаше четири — кафяв, зелен и два сини — всичките големи и раздърпани. Това бе един от редките случаи, когато успя да се пребори с майка си, един от малкото моменти на сравнително хрисимото му детство, в които се чувстваше длъжен да предизвиква и да държи на своето. Предполагаше, че би умрял, ако в онзи ден бе видял Бевърли Марш да се киска заедно с другите.
— Беше ми много приятно да ти преподавам тази година, Бенджамин — каза мисис Дъглас и му подаде бележника.
— Благодаря, мисис Дъглас.
От дъното на стаята се надигна подигравателен тъничък гласец:
— Благодайя, мишиш Дъгъш.
Разбира се, това беше Хенри Бауърс. Той повтаряше годината и затова учеше в класа на Бен, вместо да е в шести клас при приятелите си Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Бен смътно подозираше, че Бауърс пак ще повтаря. При раздаването на бележниците мисис Дъглас го бе прескочила и това вещаеше неприятности. А Бен се тревожеше, защото имаше принос за евентуалното ново повтаряне на Хенри… и Хенри го знаеше.