Той издаде звук — някакъв звук. Слезе по стъпалата като немощен старец, спря в подножието им и продължи да гледа подир нея, докато тя зави наляво и изчезна зад високия жив плет, отделящ училищния двор от тротоара.
4.
Постоя само миг, а хлапетата прелитаха край него на крещящи, стремителни групички; после си спомни за Хенри Бауърс и побърза да заобиколи училището. Пресече детската площадка като лъкатушеше между катерушките и побутваше с пръсти веригите на люлките, за да ги накара да звънят. През малката странична портичка излезе на Чартър стрийт и закрачи наляво, без да се озърта към каменната грамада, където бе прекарал почти всичките си делници през последните девет месеца. Напъха бележника в задния джоб на джинсите и взе да си подскирква. Беше с кецове, но изобщо не усети дали подметките им докосват земята преди да бе отминал седем-осем пресечки.
Училището бе свършило малко след пладне; майка му щеше да се прибере не по-рано от шест, защото в петък вечер отскачаше след работата до разпродажбите с намалени цени. Целият следобед бе само негов.
Той слезе до парка Маккарън и поседя под едно дърво, без да прави каквото и да било, освен от време на време да пошепва едва чуто: „Обичам Бевърли Марш“ и да усеща как след всяко повтаряне на тия думи главата му се замайва все по-силно от романтична нежност. По някое време група момчета дотичаха в парка и взеха да се делят на отбори за бейзболен мач, а Бен прошепна на два пъти „Бевърли Ханском“ и сетне зарови лице в тревата, за да разхлади пламналите си бузи.
След малко той стана и пое през парка към Костело авеню. Пет пресечки по-нататък щеше да стигне до Общинската библиотека, към която навярно се бе упътил още от самото начало. Вече наближаваше края на парка, когато един шестокласник на име Питър Гордън го забеляза и изрева:
— Хей, шкембо! Искаш ли да играеш? Трябва ни някой за десен защитник.
Избухна смях. Бен побърза да се отдалечи, свивайки шия в яката си като подплашена костенурка. Но можеше да се каже, че общо взето има късмет; ако беше друг ден, момчетата можеха и да го подгонят, за да му се присмиват, или пък да го овъргалят в праха и да видят дали ще заплаче. Днес обаче бяха прекалено заети с подготовката на играта — кой капитан ще подбира пръв, кой отбор ще има правото на последен удар и тъй нататък. Бен радостно се отправи по пътя си, оставяйки момчетата да се занимават с тайнството на първата игра за сезона.
Три пресечки по-нататък той зърна пред нечий жив плет нещо интересно, може би дори доходно. В разкъсана книжна торба лъщеше стъкло. Бен закачи торбата с крак и я събори на тротоара. Да, днес явно му вървеше. Вътре имаше четири бирени бутилки и четири големи шишета от газирана вода. Големите струваха по пет цента, бирените — по два. Двайсет и осем цента си се търкаляха ей-така под живия плет, очаквайки някое момче да мине и да ги прибере. Някое момче с късмет.
— Аз съм късметлията — промърмори блажено Бен, без да подозира какво го чака тепърва.
Отново пое напред, придържайки торбата отдолу, за да не се разкъса. На следващата пресечка имаше супермаркет и Бен побърза да го посети. Замени бутилките за пари в брой, а парите — за бонбони.
Стоеше пред витрината за евтини лакомства, сочеше с пръст и с наслада се вслушваше как тракат металните ролки под стъклото, докато продавачът го отмества настрани. Неочакваното богатство му осигури пет червени целувки с лакрица и пет черни, десет захарни буренца с пълнеж от билково пиво (по две на цент), пет захарни ролки (по цент едната, пет бонбона във всяка и можеш да ги ядеш направо от опаковката, пакетче карамел и кутийка дропс „Пез“ за бонбоненото пистолетче, което лежеше дома.
Бен излезе навън с препълнена кафява кесийка в ръката и четири цента в малкото джобче на новите си джинси, погледна издутата от вкуснотии книжна торбичка и изгведнъж в съзнанието му взе да се оформя мисъл
(ако ядеш все така, Бевърли Марш изобщо няма да те погледне)
но мисълта беше неприятна и той я прогони. Тя не оказа съпротива — бе свикнала да бъде нежелана.
Ако някой запиташе: „Бен, самотен ли си?“, той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти; имаше си модели на разни машини; имаше огромен строителен комплект и градеше от готовите елементи каквото си иска. Майка му често твърдеше, че къщичките на Бен са по-хубави от истинските, дето ги строят по чертежи. Малкият строителен комплект също си го биваше. А за рождения си ден през октомври се надяваше да получи супер-конструктора. С него можеше да се сглоби часовник, който наистина отмерва времето и кола с истински скорости. „Самотен ли? — би запитал той с неподправено удивление. — Ъ? Какво?“