Някъде след третата глава той откъсна очи от книгата и забеляза едно съвсем ново табло. Най-отгоре имаше плакат (много си падаха по плакатите в тая библиотека), на който щастливо хлапе посягаше да поеме писмо от ръцете на щастливия раздавач. В БИБЛИОТЕКИТЕ МОЖЕ И ДА СЕ ПИШЕ, провъзгласяваше плакатът. ЗАЩО ДА НЕ НАПИШЕТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ОЩЕ ДНЕС? УСМИВКИТЕ СА ГАРАНТИРАНИ!
По жлебовете под плаката бяха подредени предварително подпечатани пощенски картички, пликове и листове със синьо изображение на библиотеката в горното ъгълче. Пликовете струваха пет цента, картичките — три. Листовете бяха по два за цент.
Бен опипа джобчето си. Оставаха му още четири цента. Той си отбеляза страницата в „Огнени скорости“ и тръгна към бюрото.
— Извинявайте, може ли да ми дадете една пощенска картичка?
— Разбира се, Бен.
Както винаги, мисис Старет бе очарована от сериозната му учтивост, но и леко се натъжи от безформената му фигура. Майка й навярно би казала, че момчето си копае гроба с нож и вилица. Подаде му картичката и продължи да го гледа докато се връщаше към мястото си. На масата можеха да се поберат шест деца, но Бен беше сам. Никога не го бе виждала с други момчета. Жалко, защото мисис Старет твърдо вярваше, че в душата на Бен Ханском се крият несметни съкровища. Те биха възнаградили щедро труда на кроткия, търпелив златотърсач… ала щеше ли някога да дойде такъв?
8.
Бен извади химикалката, щракна бутончето и без особени затруднения изписа адреса: Мис Бевърли Марш, Долна главна улица, Дери, Мейн. Не знаеше номера на къщата, но мама казваше, че след някоя и друга година обиколки из квартала повечето раздавачи научават адресите наизуст. Ако пощальонът на Долна главна улица успееше да отнесе картичката — чудесно. Ако ли не, посланието щеше да попадне в отдела за недоставени пратки и трите цента на Бен щяха да идат нахалост. Във всеки случай, картичката нямаше да се върне при него, защото не възнамеряваше да добави името и адреса си.
Държейки картичката с текста към себе си (не искаше да рискува, макар че не забелязваше наоколо нито едно познато лице), той взе няколко квадратни листчета от дъсчената кутийка до класьора с читателските картони. Отнесе ги на масата и се захвана да пише, да драска и пак да пише.
През последната учебна седмица в часовете по английски бяха изучавали как се пише хайку. Хайку беше особен вид японско стихотворение — кратко и стегнато. Мисис Дъглас обясни, че то трябвало да съдържа точно седемнадесет срички — ни повече, ни по-малко. Обикновено се концентрирало върху един ясен образ, свързан с определено чувство: печал, радост, носталгия, щастие… любов.
Идеята буквално очарова Бен. Обикновено часовете по английски му бяха приятни, макар че рядко изпитваше истински интерес. Можеше да се справя със съчиненията и уроците — и толкова. Но в идеята за хайку се криеше нещо, което разпали въображението му. Мисълта го изпълваше с радост досущ като обяснението на мисис Старет за парниковия ефект. Бен усещаше, че хайку е хубава поезия, защото си има структура. Нямаше никакви тайни правила. Седемнадесет срички, един образ, едно чувство и всичко е наред. Готово! Тая поезия беше ясна, практична, изцяло обвързана и очертана в рамките на собствените си правила. Даже думата му харесваше — плавно издишване, прекъснато като пунктирна линия от звука „к“ в крайчеца на небцето: хайку.
Косите й, помисли си той и отново я видя как слиза по училищните стъпала, а къдриците се развяват край раменете й. Слънцето сякаш не искреше по тях, а пламтеше отвътре.
След двадесет минути къртовски труд (с едно прекъсване, през което отскочи да си вземе още листчета за чернова), след множество варианти, зачерквания и замени на прекалено дълги думи, Бен стигна до крайния резултат:
Не беше във възторг от постижението си, но толкова можеше. Страхуваше се, че ако прекали със старанията и тревогите около стихотворението, съвсем ще се стегне и ще излезе нещо още по-калпаво. Или пък изобщо нищо няма да излезе. А не искаше да стане така. Мигът, в който Бевърли се спря и го заговори на стъпалата, беше нещо изключително. Искаше да го запечата в паметта си. Навярно Бевърли се прехласваше по някое голямо момче — от шести или може би даже от седми клас — и щеше да реши, че стихотворението е негово дело. Затова щеше да се зарадва и да съхрани спомена. Никога нямаше да узнае, че го дължи на Бен Ханском, но това не беше важно — нали той щеше да знае.