На минаване през центъра Кендъскиг беше стегнат в бетонен канал, дълъг повече от три километра. След кръстовището между главната улица и Канал стрийт водите потъваха надолу и за около километър се превръщаха в подземна река, преди отново да излязат на бял свят в Баси парк. Канал стрийт съпровождаше потока чак до края на града. Повечето градски барове бяха подредени по нея като съмнителни типове при полицейска проверка и веднъж на всеки три-четири седмици се налагаше властите да вадят колата на някой пияница от водите, замърсени до убийствено ниво с активното съдействие на канализацията и промишлените дренажи. От време на време се случваше усърден въдичар да хване риба в канала, но трофеят неминуемо се оказваше уродлив мутант с негодно за ядене месо.
С помощта на Канала в североизточните квартали реката беше що-годе овладяна. Въпреки периодичните наводнения, по бреговете се развиваше оживена дейност. Хората се разхождаха покрай Канала, понякога даже ръка за ръка (разбира се, ако вятърът не духаше откъм водата, иначе противната воня лишаваше разходките от всякаква романтика), а на отвъдния бряг беше гимназията и срещу нея — Баси парк, където през лятото старшите скаути си устройваха лагери, а младшите ходеха на целодневни излети с огън и печене на шишчета. През 1969 година гражданите узнаха с отвращение и ужас, че разни хипита (един от тях даже си беше зашил отзад на джинсите националното знаме, но с него не се церемониха много-много и го изхвърлиха от града преди да е мигнал, педерастът му с педераст) се събират там да пушат хашиш и да си трампят хапчета. По това време Баси парк се беше превърнал в същинска аптека под открито небе. Чакайте само да видите какво ще става тепърва, казваха хората. Някой трябва да умре, чак тогава ще се наканят да ги разгонят. И разбира се, в крайна сметка някой умря — една сутрин намериха до Канала трупа на седемнайсетгодишно момче, чиито вени бяха натъпкани с почти чист хероин — на хлапашки жаргон това се нарича „бяла релсичка“. След този случай наркоманите взеха да избягват Баси парк и дори плъзна слух, че призракът на момчето още бродел край Канала. Естествено, слухът беше съвършено нелеп, но поне имаше полза от него, след като държеше настрани любителите на шемета и друсането.
Откъм югозападния край на града реката създаваше далеч по-сериозни неприятности. Там хълмовете бяха дълбоко раздрани от някогашното преминаване на огромен ледник и допълнително обезобразени от неспирната водна ерозия на Кендъскиг заедно с цялата му паяжина от притоци; на много места скалните пластове се подаваха като полузаровени динозаврови кости. Старите работници от общинската служба за поддръжка знаеха, че след първите по-сериозни есенни слани могат да очакват доста ремонти на тротоарите из югозападните квартали. От студа бетонът се свиваше, ставаше крехък и ненадейно скалите го разтрошаваха изотдолу, сякаш земята се мъчеше да излюпи някакви каменни рожби.
В оскъдния почвен слой най-добре се прихващаха растения с плитки корени и жилави стъбла — с други думи плевели и бурени, хилави дръвчета, ниски храсталаци и цели джунгли от отровен бръшлян, които се вкопчваха във всяка педя свободна земя. На югозапад започваше стръмно надолнище към местността, известна в Дери под името Пущинака. Този занемарен терен — който можеше да се нарече всякак, само не и пустинен — имаше размери около два и половина на пет километра. От едната му страна минаваше Канзас стрийт, от другата беше кварталът Олд кейп, застроен с бедняшки жилища. Канализацията в Олд кейп беше толкова калпава, че се носеха слухове за истински експлозии в тоалетни и отходни тръби.
По средата на Пущинака течеше Кендъскиг. Откъм северозапад градът се бе разраснал от двете му страни, но долу нямаше никакви признаци за цивилизация освен Помпена станция № 3 — общинската помпена станция за канализационните води. От птичи поглед Пущинака приличаше на грамаден зелен кинжал, насочен към центъра на градчето.
Цялата тази география и геология в момента се свеждаше за Бен само до смътното чувство, че от дясната му страна няма къщи; теренът се спускаше стръмно надолу. Като символична предпазна мярка покрай тротоара стърчеше паянтов белосан парапет, висок около метър. Бен чуваше тихия ромон на течаща вода; на този звуков фон продължаваше да се развива прекрасното му видение.