Дърветата, предимно могъщи ели, растяха навсякъде, бореха се безмилостно за място под слънцето, но за сметка на това храстите оредяха и Бен закрачи по-бързо. Вече нямаше представа накъде отива, ала поне се надяваше, че има значителна преднина в гонитбата. Дери обгръщаше Пущинака от три страни, а недовършеното удължение на магистралата преграждаше четвъртата. Рано или късно все щеше да излезе някъде.
В корема му пулсираше тъпа болка и той придърпа нагоре останките от анцуга, за да огледа какво е положението. Щом видя, неволно сбърчи вежди и изохка през зъби. Шкембето му приличаше на чудовищна топка за коледна елха — цялото в тъмночервена съсирена кръв и размазана зеленина от търкалянето по сипея. Побърза да смъкне анцуга на място. От грозната гледка му се повдигаше.
Скоро отпред долетя глухо бучене — равномерният тътен беше толкова нисък, че едва се долавяше. Някой възрастен, гонен само от мисълта да се пръждоса час по-скоро (комарите вече бяха открили Бен и изглеждаха доста едри, макар и не чак колкото лястовички), не би обърнал внимание на шума или просто би го пропуснал край ушите си. Но Бен беше малко момче и постепенно се окопитваше от преживяното. Свърна наляво и си проправи път през ниските лаврови храсти. Зад тях на метър над земята стърчеше горният край на бетонен цилиндър, широк около метър и двадесет. Отгоре го прихлупваше железен капак с дупка и надпис до нея: КАНАЛНА СЛУЖБА ДЕРИ. Шумът — отблизо наистина звучеше като тътен — долиташе нейде от дълбините.
Бен прилепи око върху отвора, но не видя нищо. Чуваше само бучене и далечен плисък на вода. Пое си дъх, лъхна го кисела, влажна воня на изпражнения и той се отдръпна с гримаса на отвращение. Най-обикновена канална шахта. Или може би комбинация от канал и дренажен тунел — имаше ги много в изтормозения от наводнения Дери. Скучна работа. И все пак съоръжението разбуждаше в гърдите му някаква странна тръпка. Отчасти това се дължеше на срещата с човешко творение сред тая занемарена и буренясала безпътица, но навярно го бе впечатлила и самата форма на стърчащия от земята бетонен цилиндър. Миналата година беше чел „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс — първо в комиксов вариант, а после и самата книга. Цилиндърът с продупчен железен похлупак му напомняше за кладенците, които водят надолу към царството на ужасните уродливи морлоци.
Бързо се отдалечи, дирейки отново западната посока. Добра се до малка поляна и взе да се върти, докато сянката му остана точно зад него, поне доколкото можеше да прецени. После пое право напред.
Пет минути по-късно отпред отново долетя ромон на вода… и гласове. Детски гласове.
Бен спря, ослуша се и внезапно чу зад гърба си други гласове, придружени от пукот на съчки. Позна ги веднага. Бяха гласовете на Виктор, Бълвоча и единствения, неповторимия Хенри Бауърс.
Изглежда, кошмарът все още не бе свършил.
Бен се озърна. Търсеше поне едно спокойно кътче на белия свят.
10.
След около два часа той излезе от скривалището си по-мръсен от когато и да било, но и мъничко поосвежен. Колкото и невероятно да изглеждаше, беше успял да дремне.
В мига, когато разбра, че тримата все още са по дирите му, Бен беше само на косъм от пълното вцепенение — като животинче, попаднало в блясъка на автомобилни фарове. Обземаше го парализираща леност. Мина му мисълта просто да легне на земята, да се свие като таралеж и да ги остави да правят каквото си щат. Идеята беше безумна, но кой знае защо изглеждаше някак удивително добра.
Ала вместо да се предаде, Бен закрачи напред към ромона на вода и детските гласове. Мъчеше се да различи отделните думи, да разбере какво казват — насочваше натам цялото си внимание, за да пропъди зловещото душевно вцепенение. Проект. Говореха за някакъв проект. Два гласа, единият даже му се струваше малко познат. Раздаде се плясък, последван от весел смях. Смехът го изпълни с мъчителен копнеж и той изведнъж осъзна с кристална яснота в колко опасно положение е изпаднал.
Ако попаднеше в ръцете на враговете, нямаше смисъл да въвлича в бедата си и други деца. Бен отново зави надясно. Както се случва понякога с едрите хора, той имаше извънредно лека стъпка. Мина толкова близо до двете момчета, че зърна как сенките им сноват насам-натам на фона на речния блясък, но те изобщо не го усетиха. Постепенно гласовете взеха да затихват зад гърба му.
Излезе на тясна, добре утъпкана пътека. Помисли дали да не поеме по нея, после поклати глава. Пресече я и отново потъна сред храсталака. Сега вървеше по-бавно, защото разгръщаше вейките вместо безогледно да си пробива път през тях. Все още се движеше успоредно на потока, край който играеха другите деца. Даже през гъстата преграда от храсти и дървета си личеше, че този поток е много по-пълноводен от предишния, където се бяха изтърсили двамата с Хенри.