Бен се завъртя и погледна на югозапад. Към Пущинака. Сега вятърът отново налиташе изотзад. Грейката се издуваше и плющеше. Около осемстотин метра от правото течение на Канала бяха заградени с бетонни стени; по-нататък бетонът изчезваше и реката се плъзваше из Пущинака, който през зимата напомняше призрачно царство от заскрежени къпинаци и щръкнали голи клони.
На леда долу стоеше човек.
Бен се взря в него и помисли: Долу може и да има човек, но може ли да е облечен тъй, както ми се привижда? Невъзможно, нали?
Човекът беше облечен с нещо като сребристобял клоунски костюм. Мразовитият вятър развяваше широката дреха. На краката му имаше грамадни оранжеви обувки, в тон с пришитите отпред помпони. В едната си ръка стискаше снопче връвчици, над които се издигаше грозд разноцветни балони и когато Бен забеляза, че балоните се реят насреща му, чувството за нереалност го обзе още по-силно. Той затвори очи, разтърка ги и погледна отново. Балоните продължаваха да се реят насреща.
В главата му отекна гласът на мистър Фейзио: Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.
Халюцинация. Трябваше да е халюцинация или мираж, породен от някакъв нелеп атмосферен трик. На леда долу можеше да има човек; навярно имаше и теоретична възможност да е облечен в клоунски костюм. Но балоните не можеха да се реят към Бен, срещу вятъра. И все пак изглеждаше, че правят точно това.
Бен! — подвикна клоунът на леда. Бен си помисли, че гласът звучи само в съзнанието му, макар да имаше чувството, че го чува с ушите си. Искаш ли балонче, Бен?
В този глас имаше нещо тъй злокобно и страховито, че Бен искаше да хукне презглава към къщи, но краката му сякаш бяха залепнали за земята също като люлките в училищния двор.
Те се реят, Бен! Всички се реят! Вземи едно да опиташ!
Клоунът закрачи по леда на Канала към моста, където бе спрял Бен. Момчето го гледаше без да помръдва; гледаше тъй, както вцепенената птичка се взира в бавно приближаваща змия. Балоните би трябвало да се пукнат от лютия студ, ала не се пукаха; рееха се високо пред клоуна, макар че трябваше да се дърпат назад, към Пущинака… откъдето идваше зловещата твар, подсказа някаква частица от съзнанието на Бен.
Сетне Бен забеляза още нещо.
Гаснещият ден обливаше леда на Канала с розови отблясъци, ала клоунът не хвърляше сянка. Просто нямаше никаква сянка.
Тук ще ти хареса, Бен, каза клоунът. Вече беше толкова близо, че Бен чуваше тихото троп-троп на смешните му обувки по неравния лед. Тук ще ти хареса, обещавам, тук харесва на всички момченца и момиченца, които срещам, защото е като Острова на удоволствията от „Пинокио“ и Небивалата земя от „Питър Пан“; тук никога няма да пораснат, а всички дечурлига мечтаят за това! Хайде, ела! Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! О, ще ти хареса, Бен, и как само ще се рееш…
И независимо от страха Бен усети, че частица от душата му иска да си вземе балонче. Та кой друг ще има балон, дето се рее срещу вятъра? Кой изобщо е чувал за подобно нещо? Да… искаше балонче, искаше и да види лицето на клоуна, което в момента бе приведено към леда, сякаш за да се прикрие от свирепия вихър.
Какво ли би станало, ако точно в този миг сирената върху покрива на Общинската управа не бе възвестила, че е пет часа? Бен не знаеше… не искаше да знае. Важното бе, че сирената изсвири и леденият звук се вряза като удар на пикел в плътния зимен студ. Клоунът като че се стресна, надигна глава и Бен видя лицето му.
Мумията! О, Боже мой, това е мумията! — бе първата му мисъл, придружена от зашеметяващ ужас, който го застави да се вкопчи с все сила в парапета на моста, за да не припадне. Разбира се, това не беше мумията, не можеше да е мумията. О, знаеше, че има сума ти египетски мумии, но изпървом му бе хрумнало, че вижда оная мумия — прашното чудовище, изиграно от Борис Карлов във вехтия филм, който бе гледал по телевизията една късна вечер миналия месец.
Не, не беше оная мумия, не можеше да е тя, филмовите чудовища не са реални, всички го знаят, даже малките дечурлига. Но…
Това, по лицето на клоуна, не беше грим. Не беше и вълмо от обикновени бинтове. Вярно, имаше бинтове, предимно около шията и китките му, и вятърът ги развяваше назад, но сега Бен виждаше лицето на клоуна съвършено отчетливо. То бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата напомняше жестоко смачкана пергаментова маска, под чиито олющени бузи се крие съсухрена плът. Върху челото му зееше широка пукнатина, ала отвътре не протичаше и капчица кръв. Ухилените мъртвешки устни разкриваха мрачна паст, където зъбите стърчаха като надгробни камъни. Венците бяха разядени и черни. Очите не се различаваха, но нещо блестеше дълбоко в катранените бездни на сбръчканите очни кухини — нещо като хладните скъпоценни камъни в очите на свещените египетски скарабеи. И макар вятърът да духаше срещу клоуна, Бен имаше чувството, че долавя дъха на канела и подправки, на прогнили погребални одежди, обработени с незнайни билки, на пясък и кръв — тъй древна кръв, че отдавна е засъхнала на ръждиви люспести петна…