Свести се хваната за косата от същата кална лапа. Нещото я държеше високо, тъй че лицето й бе само на педя от безформената му глава. Болката от опънатата коса стори онова, което не бе постигнал страхът — даде й глас. Тя изпищя. Отвори уста, напрегна с все сила младите си дробчета и нададе вой. След първия писък задържа устата си неподвижна, а дробовете тласкаха и тласкаха още въздух през вцепененото гърло. Писъците бяха остри, монотонни и безкрайно пронизителни.
Нещото не й попречи. Държеше я все така и гледаше. Когато научи каквото можеше, пусна я грубо и се озърна из пещерата, без да обръща внимание на сгушената, замаяна Бейб. Посегна, взе куфарчето и го разкъса на две като обикновена хартия. Видя последния сандвич, смачка го между пръстите си и го захвърли.
Бейб отвори очи, видя, че е свободна и докато нещото се обръщаше към нея, тя скочи между краката му към плиткото вирче пред канарата, запляска с ръце и пищейки се добра до отсрещния бряг. В сърцето й пламна злобно, яростно пламъче; грабна един едър камък и го запрати с цялата сила на безумния си страх. Камъкът се стрелна ниско и с плясък улучи чудовището в глезена. Нещото тъкмо пристъпваше към водата; от удара загуби равновесие и тромавото му туловище не устоя. В един безкраен миг то увисна на ръба, после пльосна насред потока. Бейб изпищя отново и хукна без да поглежда назад.
Кори Дрю следваше тайнствените бучки засъхнала пръст по дирята на убиеца и вече беше наблизо, когато чу първия писък. Захвърли двуцевката, приготви карабината за стрелба и се втурна напред. Тичаше тъй панически, че подмина пропуканата канара и беше на стотина метра от нея, когато Бейб изскочи от вирчето и хукна по брега. Наложи му се да я гони с все сила, защото тя мислеше, че онова зад нея е безликото чудовище от пещерата и имаше само една цел — да избяга от него. Най-сетне Кори я хвана за ръката и я дръпна към себе си, а тя продължаваше да пищи.
Бейб изобщо не видя Кори, дори и след като замлъкна в прегръдките му.
Чудовището лежеше във водата. Не харесваше тази нова среда, но и нямаше нищо против нея. Проснато върху дъното, само на педя от повърхността, то любопитно обмисляше събраните факти. Тихото тананикане на Бейб, което бе привлякло чудовището към пещерата. Черният материал на куфарчето, който се оказа много по-здрав от зелените неща. Малкото двуного създание, което първо го подмами с песента си, а после взе да пищи. И това ново, студено и подвижно нещо, в което бе паднало. То отмиваше тялото му. Това му се случваше за пръв път. Интересно. Чудовището реши да остане още малко и да проучи новото нещо. Не усещаше стремеж да се спасява; можеше да изпитва единствено любопитство.
Потокът бликаше със смях от извора си, намигаше тичешком на слънчевите лъчи, прегръщаше вадички и дружелюбни ручейчета. Подвикваше и си играеше с провиснали коренища, подмяташе рибките в плитките вирчета. Той беше щастлив поток. Когато стигна до вира край разцепената скала, завари там чудовището и започна да го разлага. Проникна в гнусните тъкани, плъзна по глината и под чудовището водата потъмня от разтворените му вещества. Потокът беше старателен. Неуморно докосваше и отмиваше. Където срещнеше мръсотия, бързаше да я изчисти; ако гнусното бе натрупано слой върху слой, премахваше ги един по един. Беше добър поток. Нямаше нищо против отровата на чудовището; пое я и разредена я пръсна в кръгове около камъните по течението, спусна я към корените на водните растения, та да станат по-зелени и по-красиви. И чудовището бавно се топеше.
„Смалявам се — помисли нещото. — Интересно. Вече не мога да мръдна. А сега си отива и мислещата ми част. Скоро ще спре да мисли и ще ме напусне заедно с всичко останало. Ще престана да мисля, ще престана да съществувам и това също е много интересно.“
Тъй чудовището се разтвори и замърси водата, ала тя скоро пак се изчисти и продължи да мие скелета, останал от него. Не беше много едър и на лявата му ръка имаше буца от зле зараснало счупване. Слънчевите лъчи искряха по триъгълната сребърна плочка, вградена в черепа и сега целият скелет беше съвсем чист. Цяла вечност потокът се смя около него.
Те откриха скелета — шестимата мрачни мъже, които дойдоха да търсят убиеца. Когато след няколко дни Бейб разказа историята си, никой не й повярва. А нямаше как да я разкаже по-рано, защото пищя седем часа без прекъсване и сетне цял ден лежа като мъртва. Никой не повярва, защото разправяше за лошия човек, а всички знаеха, че лошият човек е просто измислица на баща й. Но все пак скелетът бе открит благодарение на нея, затова хората от банката пратиха на семейството чек за толкова пари, колкото не бяха и сънували. Да, скелетът наистина принадлежеше на стария Роджър Кърк, макар че го намериха на осем километра от мястото, където бе умрял и потънал в горската почва, където горещата глина облепи скелета му и сътвори… чудовище.