Без да каже повече нито дума, Кори Дрю се завъртя и пое обратно към фермата.
Черно и полутечно, то лежеше в мрака. Не беше живо, не разбираше що е смърт и мислеше, че е мъртво. Живите неща виждаха и се движеха. Мъртвите не вършеха нито едното, нито другото. То отправи мътен поглед към ивицата дървета по хребета и дълбоко в него се провлачиха влажни мисли. Лежеше сгушено, отделяше новите факти и ги разкъсваше на парченца, както бе разкъсвало живите твари, докато бе светло. Сравняваше, предполагаше, правеше изводи.
Дърветата по хребета се различаваха само защото дънерите им бяха мъничко по-светли от черното небе зад тях. Накрая те също изчезнаха и за известно време небе и дървета се сляха в едно. Нещото вече твърдо знаеше, че е мъртво и като безброй други същества преди него се зачуди докога ли ще остане така. После небето зад дърветата леко просветля. Това е невъзможно, помисли нещото, но щом го виждаше, значи трябваше да е така. Дали мъртвите неща не оживяваха отново? Интересно. Ами разкъсаните? Скоро щеше да разбере.
Слънцето наближаваше стъпка по стъпка. Нейде сънливо изписка птица, сова сграбчи в ноктите си полска мишка и същевременно друга бе захапана от невестулка, тъй че нощната смърт се сля с дневната без прекъсване. Две цветчета кимаха едно срещу друго, сравнявайки пъстрата си премяна. Ларва на водно конче реши, че прекалено дълго е била сериозна и се пропука по гърба, за да изпълзи навън и да изсуши новите си крилца. Първият златен лъч се стрелна между дърветата, плъзна по тревата и подмина тъмната купчина под храста. „Отново съм живо — помисли нещото, в което нямаше и капка живот. — Щом виждам ясно, значи съм живо.“ В златното утро то се изправи върху масивните си нозе. След малко слънцето изсуши влажните петна, които го бяха покрили през нощта и когато то направи първата крачка, от тях се посипаха ситни люспици. Отиваше нагоре по склона да види дали и Кимбо е оживял.
Бейб отвори очи и слънцето нахлу в нейната стая. Най-напред през главата й мина мисълта, че чичо Алтън го няма. Снощи татко се прибра и цял час крещя на мама. Алтън бил полудял. Вдигнал пушка срещу собствения си брат. Само да стъпел повече тук, Кори щял да го направи на решето. Алтън бил мързелив, вятърничав, егоист… и още няколко доста непристойни, но цветисти прилагателни. Бейб добре познаваше татко си. За чичо Алтън вече нямаше живот по тия места.
Тя скочи от леглото със завидна детска пъргавина и изтича към прозореца. Кори тежко вървеше към пасището. От кухнята долу долиташе тракане на съдове.
Бейб натопи лице в легена и разтръска глава като куче, преди да се избърше. Влачейки подир себе си чиста риза и гащиризон, тя отиде до стъпалата, навлече ризата и подхвана сутрешния си ритуал с панталоните. Стъпка надолу през десния крачол. Още стъпка през левия. После заподскача с двата, като на всяко стъпало закопчаваше по едно копче, стигна долу напълно облечена и се втурна в кухнята.
— Чичо Алтън съвсем ли не се прибра, мамо?
— Добро утро, Бейб. Да, скъпа.
Бейб забеляза, че Клиса е прекалено спокойна и усмихната. Явно нещо я мъчеше.
— Къде е отишъл, мамо?
— Не знаем, Бейб. Сядай да закусваш.
— Какво е копеле, мамо? — внезапно запита Бейб.
Майка й едва не изтърва чинията, която бършеше.
— Бейб! Никога вече не казвай тази дума!
— О! Ами тогава защо чичо Алтън е такова?
— Какво?
Бейб изду бузи, за да се справи с огромна хапка овесена каша.
— Копе…
— Бейб!
— Добре де, мамо — рече Бейб с пълна уста. — Ама защо?
— Казах му на Кори да не крещи — промърмори Клиса.
— Не знам какво значи, ама не е такъв — категорично заяви Бейб. — Пак ли е ходил на лов?
— Отиде да търси Кимбо, скъпа.
— Кимбо? О, мамо, значи и Кимбо го няма? И той ли не се прибра?
— Да, скъпа. О, Бейб, моля те, престани да разпитваш!
— Добре де. Според теб къде са отишли?
— Из гората на север. Млъквай.
Бейб се захвана със закуската. Беше й хрумнало нещо; докато го обмисляше, взе да яде все по-бавно, хвърляйки изпод вежди поглед към майка си. Би било ужасно, ако татко направеше нещо на чичо Алтън. Някой трябваше да го предупреди.
Бейб вече беше на половината път към гората, когато из долината заподскача ехото от изстрелите на Алтън.
Когато чу гърмежите, Кори беше в южната нива и подвикваше на двата коня, които теглеха плуга.
— Тпру! — кресна той и се ослуша. — Едно-две-три. Четири. Видял е някого и е стрелял набързо. После се е прицелил и пак е гръмнал. Боже мой!
Той откачи плуга и отведе конете на сянка под трите дъба. Върза ги с резервния каиш и тръгна към гората. Но изведнъж промърмори: „Тоя убиец“ и хукна обратно за пушката. Клиса стоеше на прага.