— Дай патрони — отсече той и нахълта вътре.
Клиса го последва. Преди да бе свалила патроните от лавицата, той вече запасваше ловджийския си нож.
— Кори…
— Не чу ли гърмежите? Алтън се е побъркал. Не си поплюва. Значи е стрелял по нещо, а пък както го видях снощи, хич не му беше до яребици. За човек е тръгнал. Дай ми пушката.
— Кори, Бейб…
— Дръж я тук. Божичко, ама че каша. Не издържам вече.
И Кори изскочи навън. Клиса го сграбчи за ръката.
— Кори, мъча се да ти обясня, че Бейб не е тук. Виках я, но не се обажда.
Широкото младежко лице на Кори се обтегна.
— Бейб… Кога я видя за последен път?
Клиса се разплака.
— На закуска.
— Каза ли къде ще ходи?
— Не. Разпитваше ме какво става с Алтън и къде е отишъл.
— Ти каза ли й?
Очите на Клиса се разшириха, тя захапа юмрук и бавно кимна.
— Не биваше да го правиш, Клиса — процеди той и хукна към гората.
Клиса гледаше подир него и искаше да потъне вдън земя.
Напрегнал нозе и дробове, Кори тичаше с вдигната глава и гледаше право напред. Беше останал без дъх след четирийсет и пет минути бърз ход и едва се изкатери нагоре по склона. Дори не усети влажния мирис на гнило.
Зърна движение в гъсталака отдясно и веднага се просна на земята. С усилие затаи дъх и пропълзя напред докато успя да надникне през храстите. Да, отсреща имаше нещо. Нещо черно и неподвижно. Кори напълно отпусна краката и тялото си, за да може сърцето по лесно да ги изпълни със сили, после бавно надигна пушката срещу скритата твар.
— Излизай! — нареди той, когато успя да си поеме дъх.
Никаква реакция.
— Излизай или Бог ми е свидетел, че ще стрелям — изръмжа Кори.
Отново настана тишина и той присви пръст около спусъка.
— Сам си го изпроси — рече Кори и стреля тъкмо в мига, когато нещото с писък отскочи настрани.
Оказа се мършав, дребен човечец с черен костюм и изумително розово бебешко личице. Сега то бе изкривено от страх и болка. Човекът се надигна с усилие и заподскача, повтаряйки:
— Ох, ръката ми. Не стреляй! Ох, ръката ми. Не стреляй!
След малко млъкна и когато Кори се изправи, човечецът го загледа с печални порцелановосини очи.
— Простреля ме — укоризнено каза той и повдигна дребна, окървавена ръка. — Божичко.
— Кой си ти, мътните да те вземат? — запита Кори.
Онзи тутакси изпадна в истерия и избълва такъв порой от накъсани изречения, че Кори отстъпи крачка назад и дори вдигна пушката да се предпази. Сред словесния поток от време на време се повтаряха едни и същи думи: „Изгубих си документите… Не бях аз… Беше ужасно. Ужасно. Ужасно… Мъртвецът… Само недей да стреляш“.
На два пъти Кори се опита да зададе въпрос, после пристъпи напред и го цапардоса. Продължавайки да бръщолеви, човечецът се сгърчи на земята и закри устата си с окървавена длан.
— Казвай сега какво става тук.
Нещастникът се завъртя и седна.
— Не бях аз! — изхленчи той. — Не бях аз вървях си и чух пушката и чух ругатни и чух ужасен писък и отидох натам и надникнах и видях мъртвеца и побягнах и ти дойде и се скрих и ти ме простреля и…
— Млъквай!
Онзи млъкна като изключен. Кори посочи напред по пътеката.
— Значи казваш, че там някъде има мъртвец, така ли?
Човечецът кимна и се разплака. Кори му помогна да стане.
— По тая пътека ще стигнеш до моята ферма. Кажи на жена ми да ти превърже ръката. Нищо друго не казвай. И чакай там додето се върна. Разбра ли?
— Да. Благодаря. Благодаря от все сърце.
— Тръгвай сега.
Кори го побутна във вярната посока и изтръпнал от страх пое по пътеката към мястото, където снощи бе открил Алтън.
Пак го намери там. Заедно с Кимбо. От дълги години ги свързваше вярна дружба; заедно ловуваха, биеха се и спяха, бяха посветили живота си един на друг, ала този живот вече бе свършил. Лежаха мъртви и двамата.
Най-ужасното бе, че са умрели по един и същ начин. Кори Дрю беше силен мъж, но ахна и загуби съзнание, когато видя какво е сторило нещото от земята с брат му и кучето.
Човечецът в черно бързаше по пътеката, хленчеше и стискаше наранената си ръка, сякаш това можеше да му помогне. След малко хленченето заглъхна и той забави крачка, защото ужасът от последния час постепенно се разсейваше. Дълбоко въздъхна, промърмори „Боже мой“ и се почувства почти нормално. Омота китката си с ленена кърпичка, обаче раната продължаваше да кърви. Опита да стегне по-здраво, но го заболя. Тогава прибра кърпичката в джоба си и просто размаха ръка из въздуха докато кръвта засъхна. Макар че присви ноздри от неприятната миризма, той изобщо не забеляза огромното влажно чудовище, което се тътреше зад него.