Върху гърдите на чудовището имаше три дупки една до друга, а четвъртата зееше насред лигавото му чело. Други три се тъмнееха на гърба му и още една на тила. Там бяха минали куршумите на Алтън Дрю. Половината от безформеното лице на чудовището беше разкъсана, а на рамото му имаше дълбока вдлъбнатина. Остави я Алтън Дрю, когато заблъска с приклада проклетото нещо, което не искаше и не искаше да пада, след като бе забил в него четири куршума. През цялото време чудовището не изпита нито болка, нито гняв. Само се чудеше защо Алтън Дрю върши всичко това. Сега вървеше след дребния човек спокойно, без да бърза, а по дирите му се ронеха късчета засъхнала кал.
Дребният човек излезе от гората, подпря гръб на едно от последните дървета и се замисли. Стигаха му толкова неприятности. Какъв смисъл имаше да остане и да се замеси в разследването на едно ужасно убийство, само за да продължи нелепото си проучване? Казваха, че нейде в гората трябвало да има останки от стара ловна хижа и не било изключено там да намери търсените доказателства. Но това бяха само неясни слухове — толкова неясни, че можеше спокойно да ги забрави. Би било връх на глупостта да остане и да се подложи на досадните селски формалности, които щяха да последват онази ужасяваща случка в гората. Следователно нямаше никакъв смисъл да ходи до къщата на онзи фермер и да чака там. Предпочиташе да се върне в града.
Чудовището се подпираше от другата страна на дървото.
Дребният човек изсумтя с погнуса от внезапния отвратителен полъх на гнило. Неловко посегна за кърпичката и я изпусна. Докато се навеждаше да я вдигне, ръката на чудовището профуча там, където преди миг бе главата му — ударът без съмнение щеше да размаже напълно бебешката физиономия. Човекът се изправи и понечи да закрие носа си с кърпичката, но тя се оказа цялата в кръв. Нещото зад дървото отново вдигна ръка тъкмо когато дребният човек захвърли кърпичката и се отправи през полето към далечното шосе, което щеше да го върне в града. Чудовището се метна върху кърпичката, огледа я, разкъса я няколко пъти и внимателно проучи парцалите. После безучастно се загледа подир чезнещия силует на дребния човек и тъй като вече не се интересуваше от него, пое назад към гората.
Щом чу изстрелите, Бейб побягна напред. Трябваше да предупреди чичо Алтън какво е казал татко, но още повече я интересуваше какво ли е сложил в торбата този път. А че е сложил нещо, нямаше ни най-малко съмнение. Чичо Алтън винаги стреляше точно. За пръв път го чуваше да гърми четири пъти наред. Трябва да е мечка, развълнувано помисли тя. Препъна се в един корен, падна, скочи отново и продължи да тича. Много искаше да си има в стаята още една меча кожа. Къде ли да я закачи? Може пък да направят от нея завивка. Вечер чичо Алтън щеше да сяда до нея и да й чете… О, не. Не и след всички тия разправии между татко и чичо Алтън. Ех, ако можеше да направи нещо! Развълнувана и тревожна, тя се опита да тича по-бързо, но вече бе останала без дъх и вместо това забави крачка.
На върха на склона, малко преди гората, тя спря и се озърна. Далече долу беше южната нива. Вгледа се натам, търсейки баща си. Старите и новите бразди се различаваха ясно и зорките й очички веднага видяха, че Кори е зарязал браздата недовършена, а конете са вързани под дърветата. Не би го направил току-така. Да, отлично виждаше конете, но бледосините джинси на Кори не се мяркаха никъде. Тя тихичко се разсмя при мисълта как ще изиграе баща си. И този тих, весел звук заглуши за нея предсмъртния писък на Алтън.
Стигна до пътеката, пресече я и тръгне през храстите покрай нея. Изстрелите идваха някъде отгоре. На няколко пъти тя спря да се ослуша, после изведнъж чу как нещо идва. Хвана я страх и се скри под храстите, а някакъв дребен човечец в черно, с разширени от ужас сини очи, изтича слепешком покрай нея. Коженото куфарче в ръката му закачи един нисък клон, преметна се и тупна право пред Бейб. Човекът изобщо не забеляза.
Бейб дълго лежа така, после взе куфарчето и изчезна в гората. Нещата се развиваха прекалено бързо за нея. Искаше да намери чичо Алтън, но не смееше да го повика. Пак спря и се ослуша. Нейде откъм края на гората дочу гласа на баща си и още нечий — сигурно на човека с куфарчето. Не посмя да отиде натам. Изпълнена със сладостен ужас, тя се замисли напрегнато, после победоносно щракна с пръсти. С чичо Алтън често играеха на индианци по тия места; имаха си и цял куп тайни сигнали. Беше репетирала птичи крясъци додето се научи да ги издава по-добре и от птиците. Какво ли да избере? А, да — сойка. Тя отметна глава и по някакво чудо на младостта издаде пронизителен крясък, от който не би се посрамила нито една сойка на този свят. Повтори го още веднъж, сетне още два пъти.