Около единайсет вечерта тя се майтапеше с втория механик на „Шведската кралица“. Той бе престанал да харчи, тъй че Сириеца я погледна и кимна към две събрани маси, обкръжени от тълпа шумни веселяци. Но когато тя опита да се измъкне, механикът мигом реши да почерпи цялото заведение, вкопчи потни ръце около кръста й и явно се накани да стои цяла нощ. Заобиколих тезгяха, вмъкнах се в съседното сепаре и като се приведох над тях, теглих му саблен удар отзад по врата с двете ръце едновременно. Той заприлича на статуя, а ние с Гей отидохме да си гледаме работата. Но преди това я сграбчих за ръката и прошепнах:
— Как се справям?
— За бияч много добре — отвърна тя.
Два на нула за нея.
Значи дори и добрата стара роля на юначага нямаше да ми помогне. Е, не бях изпразнил торбата с номера. Но реших да се захвана сериозно.
Когато приключихме вечерта, оставих готвача да се оправя сам; човекът видя, че нещо съм накипял и няма смисъл да ме задържа. Измъкнах се по-раничко, прекосих улицата и спрях под навеса на отсрещния магазин. Скоро Гей излезе и тръгна по Флимсън стрийт. Изчаках да се отдалечи, после поех подир нея и я настигнах тъкмо когато пресичаше Шесто авеню. Приближих изотзад и уверено хванах ръката й. Тя трепна, дръпна се рязко и ме погледна в лицето. После унило рече:
— А, ти ли си бил…
— Бдя над теб както винаги — безметежно отвърнах аз. — Една невръстна девойка не бива да скита сама из града по нощите.
— Божичко! — отчаяно възкликна тя. — Не ми ли стигат клиентите, та и от персонала не мога да се отърва?
Персонал! Хубава приказка!
— Слушай, сладурче — грубо рекох аз, — ако не разбираш от почтени постъпки, върви да си живееш живота.
— Точно така! — отсече тя и докато си тръгвах, внезапно подвикна: — Лио! Сериозно ли говориш?
— Да.
И изведнъж разбрах, че е точно така.
Беше задушна нощ и в небето трептяха отблясъци откъм рафинерията, където повреден нагревател бе подпалил няколкостотин варела суров петрол. Под това меко сияние Гей изглеждаше странно, неземно създание. Мъчех се да открия точната дума за оттенъка на зелените й очи в неоново осветление и все не можех; но докато си блъсках главата, нямах време за приказки и тя ме търпеше. Представете си само — да налетиш на такъв сладур, а да си нямаш реплика.
Изведнъж тя ахна и се вкопчи в ръката ми. Насред улицата, право пред краката ни, лежеше пияница с разперени ръце и отметната глава. От ъгълчето на устните му се стичаше струйка кръв, а на челото му имаше грозна подутина. Стенеше тихичко.
Наведох се, подхванах човека под мишниците и го изправих, но той явно нямаше власт над краката си. Бутнах го в един вход и се върнах при Гей. Тя ридаеше истерично, с болезнено хълцане.
— Какво има?
Тя само стоеше и хлипаше като обезумяла, с отпуснати ръце. Боже мой! Никоя жена не бива да плаче така. Зашлевих я, но това сякаш само развихри още повече безбройните ужаси, които я измъчваха. Разкрещях се. Наричах я какво ли не… но нищо не помогна, докато накрая креснах:
— Сама си си виновна. Що ти трябваше да идваш в тая затънтена дупка? Като си дошла, тъй ти се пада. Твоя е вината, да му се не види!
— Не е — изплака тя; после ме блъсна настрани и си тръгна. Догоних я тутакси, но повече не проговори.
— Защо не е? — тихо запитах аз.
Вместо отговор тя промърмори:
— И защо трябваше да е там тъкмо когато минавахме?
— Кой, онова пиянде ли? Гей! Само не казвай, че това те измъчва! Божичко! Не си ли виждала пиян човек?
— Не и такъв — задавено каза тя. — О, извинявай, Лио. Но тук е толкова противно, а с онзи човек чашата просто преля.
И пак се разплака.
— Гей, откога си тук?
— От четири дни.
— Днес е четвъртък — казах аз със светски тон. — В понеделник вечерта една жена застреля мъжа си пред „Зелената кръчма“. В събота утрепаха двама — единия при нас, в „Котвата“, а другия отсреща, пред бирения склад. Средно се падат по трима на седмица. А пък оттатък железопътната линия никой не ги брои. Петролното градче не ти е Парк авеню. За какво си дошла, на почивка ли?
Тя потръпна.
— Как можеш да говориш тъй небрежно?
— Налага се. Човек привиква. Инак най-добре си тръгвай за там, откъдето идваш. Отнася се и за теб; върви си поживо-поздраво. Тук не е място за хора като теб.
— Ти си като мен — тихо каза тя и дъхът ми спря.
— Да, Гей, може някога да съм бил. Но вече не.
Тя помълча и се замисли. После каза:
— Но аз не мога да се върна… все още.
Наближихме „Франклин“, евтиното хотелче, в което бе отседнала, но тя мина край него и се отпусна върху сенчестите стъпала на съседната къща. Стоях пред нея и се чувствах… как да го кажа?… някак смирен, честна дума! Аз! Тя вдигна очи и помръдна едва доловимо. Схванах намека и седнах до нея.