— Госпожо Калахан, искам да сме наясно, че това е просто формалност. То може да не доведе до никакво развитие.
Усмивката изчезна от лицето й.
— Но ще опитате, нали?
— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — попита той в желанието си да отклони посоката, по която бе тръгнал разговорът.
— Ще опитате ли?
Той я погледна в очите и колкото и да искаше да отклони поглед, не намери сили. Тя го поглъщаше с очи, болката в тях го хипнотизираше.
— Ще опитам.
— Много ви благодаря. — Тя се засмя тихичко със стиснати устни. — Знаех си, че някой от вас най-после ще направи нещо по въпроса. Онази кучка, Елиът, не ме остави дори да кажа каквото знам.
Тя сложи друга цигара в устата си, вдигна запалката до върха й и замръзна за момент.
— Извинявайте, ако ви е приятелка — измърмори тихо.
„Не ми е приятелка.“
— Знам, че е минало много време, откакто Хейли е изчезнала, и разбирам, че спомените може да са избледнели, но искам да се опитате да ми отговорите. Може да си спомните нещо, което в онзи момент ви е убягнало. Разследването понякога е доста трудно; трябва да се събере максимално количество информация за малко време. Нещо, което тогава ви се е струвало маловажно, сега може да се окаже брънка във веригата.
— Питайте за всичко, което ви интересува.
Тя отпи от бутилката, явно беше забравила, че подправеното й кафе изстива на масата.
— Има ли човек, когото подозирате за изчезването на Хейли, но навремето не сте мислили за него?
— Винаги съм мислела, че учителят й, онзи… — тя щракна с пръсти — мисля, че беше Джефрис… да, господин Джефрис, е перверзник.
— Какво ви кара да мислите така? Хейли казвала ли е нещо за него?
— Не беше нужно да казва — каза тя. Димът излезе от ноздрите й. — Не съм сляпа, нали? Видях го как я гледа. Когато ходех на родителска среща, ми правеше впечатление как я гледа, усмихваше й се и това ме караше да си мисля разни неща. Но Хейли често предизвикваше такива погледи и усмивки у мъжете. Беше много красива. Това май не ви помогна много.
Маркъс си спомни името на учителя от досието. Той беше разпитван, но алибито му беше желязно.
— А някой друг? Някой, когото мислите, че полицията е пропуснала?
— Ами те не извикаха сина на полицая. Дори не го разпитаха. Не ми се струваше редно, въпреки че познавах добре бащата на момчето. Както и другите момчета.
— Има ли конкретно име, което мислите, че би могло да е замесено?
Анита застина и го изгледа хладно от другата страна на масата. Цигареният дим се къдреше над главата й.
— Явно си чул слуховете, че момичето ми е било лесно. Но не беше така.
— Не съм предубеден, Анита. Аз съм детектив и не съдя за хората по слухове.
— Това е добре, защото хората в този град говорят много глупости. Хейли беше добро момиче.
Тя угаси фаса в пепелника и хвърли поглед към пакета на масата. В очите й блесна разочарование, когато видя, че е празен. Предвид броя на изпушените по време на краткия им разговор цигари, Маркъс не би се изненадал, ако е отворила пакета тази сутрин.
— Значи няма конкретни приятели на Хейли, които вие подозирате?
— Не разбрах защо онези свине… — Тя се изчерви. — Извинявайте. Не исках да ви обидя.
— Няма нищо.
— Така и не разбрах защо полицаите се насочиха към Дейн.
Той беше много мило момче и се отнасяше добре с Хейли.
Маркъс осъзна, че си губи времето. Тя не знаеше нищо.
Той въздъхна и хвърли бърз поглед към часовника си.
— Имаше и едно хлапе, което се въртя наоколо известно време, но то беше дребничко и срамежливо.
— Спомняте ли си името му?
— Чакайте малко.
Тя стана, излезе от стаята и се върна с един албум с изрезки. Седна отново с въздишка и прелисти страниците, всяка една покрита със статии от вестниците. Внезапно спря, примижа към една черно-бяла снимка над някаква статия, после подаде албума на Маркъс.
Образът беше неясен. Хейли беше с класа си и до нея имаше някакво момче. Отдолу бяха изписани имената на Хейли и на момчето: Крейг Кенеди.
— Единственият човек, за когото мога да се сетя, че не беше разпитан. Мисля, че бяха съученици. Познавате ли го?
Крейг. Сестрата на Наоми, Грейс, беше омъжена за човек на име Крейг Кенеди.
„Да — помисли си Маркъс, — познавам го.“
32
Наоми се събуди със стон от връхлетялата я болка. Раните й горяха, коричките бяха започнали да ги затварят и дърпаха чувствителната кожа. Тя стана и закрета към банята.
Изминаха няколко седмици, откакто откри трупа на Амбър, но все още нямаше отговори на въпросите си. Ако онзи ден в гората с нея се бе случило непоправимото, тялото й вече щеше да е изгнило, вените й да са пресъхнали и да се пречупват като сухи клонки. Тя се зачуди колко време щеше да е нужно, докато от нея не останеше нищо, освен кости, и дали дотогава полицията щеше да има отговори.