— Извиваш ми ръцете! Или трябва да се съглася да тръгна веднага, или ще ме принудиш да тръгна след три дни. Определяш едностранно крайния срок.
— Обикновено стечение на обстоятелствата. Постави се на мое място. Съвсем естествено е да не искам да бъда тук, когато положението стане още по-зле. А когато си тръгна, няма да имам друг избор, освен да отида право в Рапид Сити. Какво друго мога да направя? Онзи ме е взел на мушка. Ти какво би направила, ако попаднеш под обстрел от сграда, разположена на голямо разстояние?
— Бих поискала въздушен удар.
— Е, това е моят вариант на въздушен удар.
— В такъв случай разполагам с три дни.
— В резултат на стечение на обстоятелствата. Не се опитвам да спася света.
Сандерсън не отговори.
— Ричър, три дни са невъзможен срок — каза Джейн Макензи.
— Предлагам да опровергаем това твърдение — отвърна той. — И да направим срока възможен.
Влязоха вътре. Брамал се настани на едното кресло, а Макензи на другото.
Сандерсън каза, че няма нищо против да седне на пода. Ричър също седна на пода, после се излегна, положи ръка под главата си, впери поглед в тавана и заслуша разговора на останалите. Като начало обсъдиха от какво ще има нужда Роуз. Съставянето на подобен списък бе лесна задача, тъй като означаваше да изброят това, с която тя разполагаше в момента — тих, изолиран дом и ежедневен достъп до висококачествени опиоидни медикаменти в количества, които никой отговорен лекар не би изписал.
Макензи заяви, че осигуряването на жилище не е никакъв проблем в дългосрочен план. В краткосрочен обаче такова жилище просто не съществуваше. Двамата със съпруга ѝ не притежаваха нито вила на брега на морето, нито ловна хижа в планината. Вярно, в имението им имаше къщичка за прислугата, но тя се нуждаеше от ново отопление и нова баня.
— А имаш ли апартамент за гости? — попита Ричър.
— Два, но те се намират в къщата.
— В която живеете двамата с господин Макензи, който е добър човек и с него сте идеална двойка. Той ще създава ли проблеми?
— Не, ще ме подкрепи напълно.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре — продължи Ричър, — какво ще кажеш на първо време да настаните Роуз в единия апартамент за гости? Да я сложите в източното крило с изглед към езерото? Дворът ви е двайсет декара и предполагам, че е залесен откъм улицата. Роуз няма да има чувството, че живее на Таймс Скуеър. Трябва да вземем бързо решение. Не бива да превръщаме перфектното във враг на доброто.
Макензи погледна Роуз, която кимна. Беше съгласна. Ставаше въпрос за бъдещето, което можеше и да не настъпи. Защото втората точка от плана означаваше, че може да не се стигне дотам.
— Трябва да подходим реалистично към въпроса с лекаря — каза Макензи. — Предполагам, че такива специалисти са голяма рядкост. Възможно е интернет да помогне в това отношение, но може да мине време, докато ни приеме. Ще се наложи да направим първоначална консултация. А може да се окаже, че подходящият човек е отишъл да играе голф на някой карибски остров. Знаеш как стоят тези неща.
— Не, не знам — отвърна Ричър.
— Две седмици — каза Макензи. — Аз живея в този свят, повярвай ми. Две седмици са абсолютният минимум.
Никой не възрази.
Изпод качулката се разнесе гласът на Роуз:
— Всички сте много мили. Затова ще го изрека на глас. Аз съм най-големият проблем. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен в продължение на две седмици, част от които ще прекараме в път? Всяка вечер ще пристигаме в нов град. Няма да се справите.
Отново никой не възрази. Въпросите ѝ останаха без отговори. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен? И най-добрите планове имаха недостатъци. Това беше проблемът в техния. Останалото бе лесно. Ричър можеше да си го представи. Но не и това. Задачата се очертаваше по-трудна от очакваното. И изискваше постоянни усилия от сутрин до вечер.
За да запълни тишината, Макензи разказа за красотата на Лейк Форест. Наистина изглеждаше като приятно място. Къщата била в стил Тюдор, със стари тухли, черни греди, прозорци с оловни рамки, с просторна морава и каменен кей, малка яхта и езеро с размерите на море. Изведнъж Ричър осъзна, че Макензи не просто запълва тишината. Нито пък се хвали със семейното имение. Тя описваше някаква обща за двете фантазия отпреди много години, фантазия за живота, който са щели да водят. Ричър разбираше защо две момичета, израснали в Уайоминг, в който нямаше нито море, нито голямо езеро, са мечтали за къща на брега. Макензи просто казваше, че тя е сбъднала тази мечта. И Роуз трябваше да направи само една крачка, за да стане част от нея. Макензи ѝ предлагаше да се присъедини към нея и да живее в тази мечта до края на дните си. С тучните морави и обраслите с мъх тухли. Това бе шедьовър на изтънчената съблазън. Беше изкусително. Неустоимо. Заслужаваше си някоя и друга жертва. Макензи беше добър психолог. Ричър обаче си задаваше въпроси, които не получиха отговор.