Как ще преодолеят пропастта между тях? Как ще общуват помежду си?
В Денвър Кърк Ноубъл трябваше първо да реши спешен въпрос, а после взе участие в среща, посветена на съвсем друг проблем, в резултат на което остави Били да се поти в стаята за разпити много повече от два часа. Почти четири. Спря и се взря през еднопосочното стъкло. Огледа Били много внимателно. Агент Ноубъл се гордееше с умението си да разгадава хората срещу себе си. В момента Били приличаше на фермер от някой беден щат, четирийсетинагодишен, слаб и жилав. Озърташе се като лисица или катерица. Не се потеше и не трепереше. Не трополеше с пръсти и не гризеше ноктите си. Не беше наркоман. Не беше дори пушач.
Такъв човек нямаше да му каже нищо. Освен неволно. Лисиците и катериците имаха множество достойни за уважение качества, но не бяха много съобразителни. Ноубъл трябваше да потърси някоя странична вратичка. Да използва нетрадиционен подход. Може би да спечели одобрението на Били. Вероятно той бе от хората, които никога не са разполагали с много пари. Може би трябваше да го похвали за сключените сделки. Може би трябваше да използва бижутата като пример, с който Били да се гордее. И да си спомни как се е сдобил с всяко от тях. Да каже: „А, да, една мацка нямаше пари и ми даде това“.
В замяна на какво, Били?
Ноубъл изпрати един от хората си да донесе кутията с бижутата.
Импровизираното съвещание приключи и Ричър излезе на верандата. Брамал го последва. Ричър си представи как Сандерсън заема креслото му. Представи си как двете сестри разговарят насаме. Надяваше се това да не продължи твърде дълго.
— Не можем да се справим — заяви Брамал.
— Трябва да има начин — възрази Ричър.
— Кажи ми, ако го намериш.
— Сигурен ли си, че искаш? Ти спазваш повече правила от мен.
— Едно от които гласи, че ще постъпя глупаво, ако не подготвя резервен вариант от името на моята клиентка. Или най-малкото да нахвърлям наум основните му точки. Ще трябва да започна с болничните привилегии за Роуз. Никакъв федерален затвор. Частна клиника по наш избор. С охрана, ако настояват, за наша сметка. Очевидно ще трябва да преговаряме с Ноубъл. Той е достатъчно дискретен. Освен това вече се познаваме. Би трябвало да се справя. Хм, трябваше да вдигна телефона. Сега съм длъжен да отговоря на следващото му позвъняване. Ноубъл може да ми потрябва в бъдеще.
— Не ни трябва резервен план.
— По-добре да сме подготвени.
— Вдигнеш ли му, ще трябва да му кажеш къде е Роуз. А това ще те отведе не към план Б, а към план В, който ще ни донесе пълен провал. Или ще трябва да го излъжеш, а това вече е престъпление.
Брамал не отговори.
— Ще ми направиш ли услуга? — попита Ричър.
— Зависи каква.
— Попитай госпожа Макензи дали сестра ѝ е споменала, че Стакли ще идва утре.
— Защо?
— Искам да знам.
Брамал влезе в къщата, но минута по-късно от там излезе самата Роуз. Седна на същото място, на което бе седяла и преди — на първото стъпало, на метър от Ричър, с придърпана над лицето ѝ качулка.
— Сестра ми ми даде пари — заяви тя. — Казах на Стакли да идва всеки ден, докато не свърша парите. Или докато той не свърши стоката.
— Какво ще стане, когато продаде всичко? — попита Ричър.
— Понякога пропускат един ден. Предполагам, че отиват някъде и попълват запасите си. Тогава ги посрещаме с голяма радост.
— Представям си.
— Съжалявам.
— Няма за какво. И двамата сме учили за тези неща в часовете по история.
Сандерсън кимна в качулката.
— Морфинът датира от хиляда осемстотин и пета година — каза тя. — А спринцовката от хиляда осемстотин петдесет и първа. Страхотна комбинация, появила се е тъкмо навреме за Гражданската война, която е оставила след себе си стотици хиляди пристрастени. Същото се е случило и през Първата световна. Броят на пристрастените през двайсетте години се измервал с милиони.
— Армията обича традициите.
— Първата световна се отличава с голям брой лицеви ранявания. Всъщност с милиони. Французите наричат обезобразените mutilés. Думата е подходяща, защото тези хора се чувстват много осакатени. Освен това звучи почти като мутанти, а те се чувстват и такива. Смятат, че са се превърнали в други хора. Пластичната хирургия е била в зародиша си и жертвите с лицеви рани нямали друг изход, освен да започнат да носят тънки маски. Художници докарвали цвета на маските досущ като тена на лицето. Нищо не им помогнало. В градските паркове имало пейки, боядисани в синьо. Хората извръщали поглед от тях. Защото там сядали обезобразените ветерани. Повечето обаче никога не излизали навън. Никога не виждали слънцето. Повечето умирали от инфекции или се самоубивали.