— Не е нужно да ме убеждаваш — каза Ричър. — Не ме интересува какво вземаш.
— Работата е там, че не можеш да ми го осигуриш. Не и четиринайсет дни поред.
— Представи си, че мога. Представи си, че мога да ти го осигурявам, докато си жива. Какво би направила тогава?
— Сериозно?
— Искам честен отговор. Ти също обичаш истината.
Сандерсън се замисли.
— Отначало ще купонясвам — отвърна тя. — И то здравата. Край на пестенето. Край на рязането на пластири. Ще се къпя в дрога.
— Опасно е.
— Надявам се. Това е свят, който не разбираш, докато не попаднеш в него. Няма по-прекрасно чувство от това да изминеш на пръсти пътя към смъртта. Да се прокраднеш до онази голяма черна врата и да почукаш на нея. Това е нещо съвсем различно. Ако чуя, че някой наркоман е починал от нещо прекалено силно, няма да изпитам съжаление. Ще си помисля откъде аз мога да намеря толкова качествена стока. Не защото искам да се самоубия. Напротив, искам да живея вечно, за да се друсам всеки ден. Съжалявам, Ричър. Не съм човекът, който бях. Мутирах. Трябвало е да намериш нечий друг пръстен.
— Какво ще правиш, когато купонът свърши?
— В крайна сметка ще реша, че трябва да намаля темпото. И да приема интравенозно лечение, ако то може да се проведе в домашни условия.
— Смяташ ли, че можеш да намалиш темпото?
Тя кимна в качулката.
— Обичам тези неща до полуда, но в мен е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън, знам го. Завърших „Уест Пойнт“, изкарах девет години в пехотата. Мога да се справя с това, стига да знам, че не е необходимо да се отказвам напълно. Стига да знам, че възможността винаги съществува. Че мога да се надрусам някоя съботна вечер, ако съм била добро момиче през седмицата. Мисля, че мога да сляза до това ниво.
— А след това?
— Ще продължа да се крия в дома на сестра ми, докато стана на сто години. Тогава вече всички ще бъдем грозни и видът ми няма да прави впечатление никому.
— Можеш да започнеш някаква работа.
— Кой ми го казва?
Ричър се усмихна.
— Аз работя от време на време — отвърна той. — Тежък физически труд, охранител в нощни клубове… Веднъж изкопах цял басейн в Кий Уест, Флорида. На ръка. Обзалагам се, че още е там.
— В болницата ме посещаваха психиатри. Има някаква нова школа, която твърди, че проблемите трябва да се решават с директен подход. Без увъртане, без илюзии, без да се щади пациентът. Не забравяй, че бях офицер. Голямо момиче. Предполагаше се, че мога да понеса подобен подход. Показаха ми разни данни. Служителите с лицеви рани разстройват посетителите и колегите си до такава степен, че на практика всички обезобразени се озовават колкото се може по-далече от другите, сами в някаква задна стаичка.
— Добре, не започвай работа.
— После водихме дълги разговори за степента, до която личността на човек е свързана с лицето му. За недоловимите признаци и нюанси, които всъщност са много фундаментални неща. Впоследствие проумях, че са изоставили директния подход. Бяха започнали да правят намеци. Опитваха се да ми кажат, че с романтиката в живота ми е приключено.
— Портърфилд не е бил на това мнение.
— Той беше различен.
— Да не би да е бил сляп?
— Не, но си имаше собствени проблеми.
Вратата зад тях се отвори и на верандата излезе Макензи, последвана от Брамал. Макензи като че ли се канеше да каже нещо, но телефонът на Брамал иззвъня. Той го извади и погледна дисплея.
— Ноубъл — каза. — Обажда се от Денвър.
И погледна Роуз. После погледна Ричър. Сякаш ги молеше за нещо.
— Искаш аз да бъда лошият? — попита Ричър.
И взе телефона. Натисна зеления бутон. Поднесе телефона до ухото си.
— Ало? — каза той.
39
Ноубъл попита защо Ричър вдига телефона на Брамал и получи някакъв неясен отговор, от който се разбра, че Брамал е отишъл да се поразходи, вероятно на място, където няма обхват, и затова е оставил телефона си.
— Госпожа Макензи е наела Брамал и му плаща, нали? — попита Ноубъл.
— Да — отвърна Ричър.
— Но ти не си нает, нали?
— Точно така.
— В такъв случай по-добре да говоря с теб. Госпожа Макензи чува ли разговора ни?