— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Джипът е хубав.
— Предполагам, че останалото зависи от теб.
— Останалото?
— Преодоляването на пропастта.
— Добре — каза Ричър. — Струва ми се справедливо.
— Дано да успееш.
— Работя по въпроса.
— Ще се получи ли?
— Отначало ще ѝ бъде трудно. Ще изпитва несигурност. Но трябва да се справи. Надявам се да е така. Каза ми, че у нея е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън. Постъпи умно, като ме помоли да задържа пръстена и да ѝ го пазя. Явно добре осъзнава своето състояние. И знае какво прави… макар и до известна степен. Все още може да разсъждава както някога. В даден момент ще трябва да ни се довери и ние ще трябва да ѝ се доверим.
— Кога ще тръгнем?
— Утре — отвърна Ричър.
Вечеряха заедно с продуктите, купени от магазина в Ларами. Роуз се бе надрусала и изглеждаше щастлива и възбудена. Макар и все така скрита зад качулката и фолиото, тя се усмихваше, смееше се, разговаряше, слушаше, отговаряше. Макензи се смееше заедно с нея, като основната ѝ цел бе да излъчва безкрайна енергия и подкрепа — като мощен лъч светлина в научнофантастичен филм. През половината от времето тя се опитваше да превърне този лъч в нещо солидно и стабилно, за което сестра ѝ да се улови, а през останалата половина излъчваше безнадеждно объркване от необичайната ситуация, в която се бе озовала. Макензи се носеше по течението. Стари, много стари приказки разказваха за красива сестра, която се върнала обезобразена у дома. Следваха гняв и негодувание, но всичко завършваше с топъл, прочувствен финал. Ситуацията тук бе съвсем различна. И двете бяха красивата сестра, и двете бяха започнали наравно. Нямаше гняв, нито негодувание. Те бяха една и съща личност. Почти. Ричър усещаше как въздухът помежду им трепти на приливи и отливи, как на моменти двете се превръщат в един организъм. Бяха неразривно свързани. Бяха едно цяло. Но никоя от тях нямаше представа как функционира тази връзка. Или как изглежда, погледната отстрани. По какъв начин можеха да опишат самите себе си в момента? Като аз и тя? Вече не като ние? Досега не си бяха задавали подобни въпроси.
После Ричър им каза как според него ще протече утрешният ден. Очерта го в най-общи линии. Планът му включваше само три стъпки с безброй неясноти между тях. Макензи бе ужасена. Брамал извърна поглед, сякаш за да каже: Само с това ли разполагаш? Сандерсън замълча, но Ричър почувства погледа ѝ под качулката. Долови, че обмисля плана внимателно. Защото тя рискуваше най-много. Но Роуз Сандерсън бе професионален войник. Знаеше, че плановете оцеляват само до първата среща с врага. След това всичко бе въпрос на късмет. Или на липсата му.
Ричър помоли Брамал да премести колата зад къщата така, че да не се вижда откъм просеката. После тръгна по пътеката, която водеше до хижата на каубоите. Откри ги седнали на верандата на ниска постройка, скована от дървени трупи, която някога вероятно бе използвана от ратаите, работили в ранчото. Двамата пиеха бира от кутийки. Сториха му се разстроени, измъчвани от угризения или изпаднали в шок от случилото се. Към това вероятно трябваше да се прибавят страх и примирение, особено от страна на каубоя с ботушите, продиктувани от обстоятелството, че право към теб върви човекът, когото си се опитал да убиеш, но не си успял. Това бе атавистично чувство, което показваше мястото му на обществената стълба и датираше от времената, когато единствените стълби са били дърветата.
— Живеем в странно време — каза Ричър.
Никой не му отговори. Вероятно смятаха, че си е заслужил правото да говори, без да го прекъсват. Че може да им изнесе цяла лекция. А Ричър искаше да им каже, че не таи лоши чувства. Разбира напрежението, на което са били подложени. Разбира как то е изкривило правилната им преценка. Но не го направи. Стори му се прекалено сложно. Вместо това им каза какво трябва да направят за него. Обясни им го подробно, стъпка по стъпка, повтори го отново и им даде онова, от което имаха нужда. Видя, че то е за предпочитане пред прошката.
Двамата каубои вдигнаха глави със сантиметър-два, а в очите им грейна нова решимост, сякаш следваха повелите на някаква архаична правосъдна система, в която можеха да спечелят свободата си чрез труд или глоба.
Ричър се запъти обратно към дома на Сандерсън. Вътре светеше лампа. Провери къде Брамал е оставил тойотата. Тя не се виждаше откъм просеката. Брамал се бе справил добре като за бивш федерален агент. Ричър се върна в едностайното си бунгало. В бунгалото на Макензи светеше, както и в това на Брамал. И двамата се приготвяха да си лягат. Сигурно си имаха различни ритуали. Брамал вероятно почистваше костюма си с четка като английски иконом. Макензи несъмнено следваше по-сложен ритуал, включващ различни козметични кремове и мазила. Това правеше и Сандерсън.