Ричър си легна. Стени от дървени трупи, таван от дървени трупи… Намираше ги за привлекателни. Бяха толкова масивни и солидни. Създаваха усещане за безопасност.
40
Каубоите бяха станали призори и в момента пиеха кафе от железни канчета, седнали на верандата на ратайската къща. Слънцето се издигна иззад планините и хвърли дълги сенки върху равнината. Роуз Сандерсън продължаваше да спи. Тя не бе от ранобудните. Фентанилът се бе погрижил за това. Брамал вече бе станал, беше взел душ, облякъл костюма, вързал вратовръзката, сресал косата си. В този момент се събуди и Макензи и изживя няколко щастливи мига на забрава, в които сякаш нищо не се бе случило. После си спомни и част от нея пожела да се върне към съня, но друга част пожела да скочи на крака и да направи нещо, каквото и да било, стига това да създаваше усещането, че върши някаква работа. В крайна сметка надделя онази половина, която се стремеше към съня. Но само за кратко. Въздухът бе хладен. Късна лятна сутрин високо в планините.
Час по-късно каубоите се спуснаха към края на просеката и зачакаха там, както бяха направили предишната сутрин и по-предишната, с тази разлика, че сега бяха двама, а не трима. Безкрайно търпеливи, те стояха на място, без да разговарят, сякаш бяха част от пейзажа.
В дома си Роуз се размърда в леглото и се събуди. Протегна ръка към нощното шкафче и опипа повърхността му. Два пластира. Бяха на мястото си. Тя въздъхна с облекчение и се отпусна на възглавницата. Вече можеше да стане. Брамал бе приготвил кафе в миниатюрния си кухненски бокс и го пиеше на верандата. Макензи бе още под душа.
Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Слънцето се катереше все по-високо и по-високо на хоризонта и най-сетне се появи иззад скалистите ридове, които ги заобикаляха. Обагри листата на дърветата, под които бяха застанали, и затопли въздуха. Роуз вземаше душ. Брамал продължаваше да стои на верандата, макар отдавна да бе изпил кафето си. Просто чакаше. Животът го бе приучил на търпение. Макензи седеше в креслото в своето бунгало и разговаряше със съпруга си. Двамата обсъждаха избора на лекари.
Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Чакаха своя човек, своята връзка, своя доставчик. Това бяха часове, пропилени на вятъра. Но такъв бе животът на наркоманите. Подпираха се на дърветата и дишаха чист планински въздух, примесен с аромат на борове. Роуз Сандерсън вече бе облякла сребристия суичър и бе придърпала качулката напред. Бе отрязала ново парче алуминиево фолио, бе го намазала с мехлем и поставила на място. Стоеше в дневната, широко разтворила прозореца. Бе заела позиция. Бе готова. Както и Брамал, който бе навлязъл на петдесетина метра навътре в гората. Бившият агент седеше на един пън. Макензи също бе навлязла на петдесетина метра навътре в гората, в другата посока. Беше се облегнала на ствола на една ела и слънчевите лъчи галеха косата ѝ.
Минута по-късно откъм просеката долетя рев на автомобилен двигател и вой на гуми, които едва изкачват стръмния склон. Каубоите застанаха от двете страни на просеката. Между дърветата се показа старият очукан пикап, понесъл надстройката на каросерията както костенурка корубата си. Зад волана седеше Стакли, който огледа поляната. Не видя черната тойота. Нито едрия тип. Нито някой друг.
Спря. Каубоят с ботушите пристъпи напред. Стакли излезе от колата.
— Как си? — попита той.
— Длъжник си ни — отвърна каубоят.
— За какво?
— За едрия тип.
— Свършихте ли работа?
— Вчера следобед.
— Как го направихте?
— Подмамихме го в гората и го гръмнахме с пушката.
— Нещо против да ми покажете?
— Няма проблем — отвърна каубоят. — Но ще трябва да вървим час нагоре по склона. Не искахме да го намерят прекалено скоро.
— Как мога да съм сигурен, че сте го направили?
— Нали ти казваме.
— Трябва ми доказателство. Това е твърде голям разход за мен.
— По две кутии на всеки.
— Две кутии общо — отвърна Стакли. Огледа се отново и каза: — Вчера бяхте трима.
— Приятелят ни е неразположен.
— Какво му е?
— Боли го гърлото.
— Трябва ми доказателство за едрия тип — настоя Стакли. — Това е сделката.
Каубоят с ботушите пъхна ръка в джоба си и извади тънко синьо тефтерче. Със сребристи букви на корицата. Не, не беше тефтерче, а паспорт, издаден най-вероятно преди три години, леко омачкан и оръфан по краищата. Подаде го на Стакли, който го отвори. И видя снимката на едрия тип. Огледа каменното му изражение. Казваше се Джак Ричър. Без второ име.