— Откъде?
— Има един склад, където отиваш с колата и се нареждаш на опашка. Точно в полунощ.
— Къде се намира този склад?
Стакли замълча, но после каза:
— Разполагаме с телефони за еднократна употреба. Получаваме съобщения.
— И къде е твоят?
Стакли посочи задната част на пикапа.
— В едно отделение отзад — каза той.
— Дай ми го — нареди Ричър.
Стакли се наведе напред. Ричър чу изщракване. Впоследствие си спомни бързата, но хаотична поредица от мисли, преминала през главата му. Някои казват, че целият живот минава като на лента пред очите им, но в случая с Ричър това бяха грешките от последните трийсет секунди, изведени, анализирани, раздути до абсурдни мащаби. До такава степен, че в един момент видя името си в бележка под линия в учебник по психология като прочут пример за човек, приел искрицата в очите на другия за това, което му се иска да означава, а не за това, което в действителност означава.
Стакли не беше капитулирал. Вместо това бе разсъждавал усилено и бе намерил изход. Спасение. Той съвсем не беше глупав. Промяната в погледа му бе от загуба към печалба, от отчаяние към надежда. Ричър не разчете правилно реакцията му. Всъщност я разчете напълно погрешно. Подходи прекалено оптимистично. Явно му се бе искало нещата да се получат по лесния начин. Затова сгреши и по отношение на оръжията. Инстинктивно предположи, че след като е взел три пистолета от Стакли, няма да има четвърти. Тъкмо това го бе накарало да се позабавлява, като ги разглоби и пусне частите им върху главата на Стакли.
Учебникът по психология щеше да изтъкне, че човек, който има три пистолета, като нищо може да крие и четвърти. Особено когато е наркопласьор и върти бартерни сделки. Глупаво.
Стакли се изправи и се обърна. В ръката си държеше пистолет, който бе взел от каросерията на пикапа. Пистолетът бе стар, четирийсет и пет калибров колт с ожулени от дълга употреба стоманени части. Разстоянието между тях бе три метра. Или два и петдесет, ако Стакли направеше крачка напред, преди да натисне спусъка. Трудно можеше да пропусне от подобно разстояние. Един от недостатъците на едрата фигура. Неочаквана еволюционна пречка. Прекалено голяма маса.
Ричър следеше погледа на Стакли. Противникът му разсъждаваше трескаво. Разходи, приходи, плюсове, минуси. Колелцата се завъртяха като на ротативка и на екрана ѝ се появиха три черешки. В краткосрочен план Стакли щеше да реши най-належащия си проблем. А в дългосрочен щеше да впечатли Артър Скорпио и да си създаде репутацията на човек, на когото може да се разчита. Трябваше само да натисне спусъка. Тук и сега. Само веднъж. Единственият недостатък бе мястото. Не можеше да остави трупа на просеката. Трябваше да го замъкне поне на два километра в гората. Но за целта можеше да използва каубоите. Те щяха да свършат работата за една безплатна опаковка пластири. А за две щяха да влачат трупа чак до Небраска.
— Не насочвай оръжие към мен — каза Ричър.
— Защо, по дяволите? — попита Стакли.
— Това би било голяма грешка.
— Че как може да е грешка?
Стакли вдигна пистолета. Държеше го с две ръце. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Мишена с размерите на врата на плевня.
— Как може да е грешка? — повтори Стакли.
— Почакай и ще видиш — отвърна Ричър. — Нищо лично.
Главата на Стакли експлодира.
Чу се влажен пукот като от диня, паднала от масата и пръснала се на земята. Последваха го острото свистене на свръхзвуковия куршум и силният гърмеж от М14. Кървав облак обви главата на Стакли и парчетата от нея паднаха вертикално, следвайки тялото му. Резултатът бе купчина дрехи, крайници и безжизнена плът. Ричър погледна към къщата и видя Роуз Сандерсън на прозореца да оценява траекторията на изстрела. А той бе доста добър, призна Ричър. От сто метра тя бе пратила куршума между Ричър и каубоите и бе улучила Стакли точно над ухото. Бе постигнала това с пушка, която армията бе извадила от употреба двайсет години преди да се роди самата тя. Впечатляващо.
Сандерсън излезе от къщата и тръгна надолу по пътеката. Бе спуснала качулката напред и носеше пушката с една ръка. Отдясно тичаше Брамал, а отляво идваше Макензи, която най-трудно щеше да понесе случилото се, но поне на теория имаше най-голяма практическа полза от него. В случилото се имаше дори морална полза, но теорията не е в състояние да пренебрегне гледката, която представлява човешка глава, пръсната от високоскоростен куршум. Това е пурпурночервена маса, от която се издига топла пара на фона на студения планински въздух. Макензи се обърна и погледна сестра си. Тя се научи да убива хора, а аз не. Едно е да говориш за това. Съвсем друго е да го видиш с очите си.