— Благодаря, майоре — каза Ричър.
— Колко стока караше? — попита Роуз.
Най-важният въпрос за нея.
— Малко — отвърна Ричър.
— По дяволите!
Сандерсън заобиколи тялото на Стакли и надникна отзад в пикапа. Отметна одеялото и огледа кутиите. Раменете ѝ увиснаха. Резултатът не я изненадваше, но определено я разочароваше. Плановете оцеляват само до първата среща с врага. Извърна се и погледна Ричър, сякаш да му каже: Прекалено лесно се справихме с този, не мислиш ли?
— Откъде се снабдява със стока? — попита тя.
— Разговорът ни не стигна толкова далече — отвърна Ричър.
— От пералнята на Скорпио, нали?
— Не. Оттам не минава никакъв трафик. Не се извършва нито товарене, нито разтоварване. Каквото и да прави Скорпио, прави го далече от пералнята.
— Какво точно ти каза Стакли?
— Отивали в някакъв склад, нареждали се на опашка и чакали до полунощ.
— Къде?
— Получавал съобщения на телефона. Той е там някъде.
Последваха щракане на ключалки и отваряне и затваряне на вратички. Поне дванайсет. Отзад в пикапа имаше куп скрити отделения като на някоя яхта.
— Няма никакъв телефон — обяви Сандерсън.
— Разбира се, че няма — каза Ричър. — Каза го, за да ме заблуди. Искаше да се добере до пистолета.
— Как ще разберем къде трябва да отидем?
— Няма как.
Сандерсън не помръдваше от мястото си. Дребничка, унила, съкрушена. Тя беше наркоманка и току-що бе убила своя дилър. А това бе същинска катастрофа за нея. Все едно бе скочила от покрива на небостъргач. Сега летеше стремглаво надолу, вятърът свиреше покрай ушите ѝ, а ужасът замъгляваше мислите ѝ. Всеки момент щеше да изпадне в паника.
— Забрави за телефона — каза Ричър. — Това беше лъжа. Измислица. Системата не може да работи по този начин. Склад, който е достатъчно голям, за да приема и изпраща автомобили, не може да се мести току-така. Тези неща не се уреждат в последната минута. Явно разполагат с постоянно място. Проверено и сигурно. Добре скрито.
— Но къде? — попита Роуз.
— Къде е обикновеният му телефон? — поинтересува се Брамал.
Бившият агент коленичи и дребната му фигура се приведе над трупа. Провери джобовете на Стакли и измъкна смартфон „Самсунг“ с размерите на книжка с меки корици. Дисплеят бе напукан. Нямаше парола. Брамал влезе в менюто на телефона.
— Заменил е Били преди три дни — обяви той. — Очевидно е ходил да взема стока вместо него.
Нямаше нито едно текстово съобщение от последните три дни. Нито един имейл. Но имаше гласово съобщение. Брамал го пусна, прослуша го и предаде съдържанието му на останалите.
— Има някакво шосе, което води до покрит гараж, където държат снегорини и прочие зимно оборудване. Сградата е огромна и е изцяло на тяхно разположение. На вратата има охрана.
— Къде се намира? — попита Ричър.
— Не се споменава.
— Би трябвало. Стакли беше новобранец.
— Едва ли. Вероятно е познавал мястото. Може да са му казали предварително къде точно се намира този гараж.
— Кой е оставил съобщението?
— Онзи, който играе ролята на отговорник по транспорта. Който се занимава с такива подробности.
— Има ли телефонен код?
— Номерът е блокиран.
— Чудесно.
Роуз Сандерсън се върна при каросерията на пикапа. Наведе се и взе трите пластира. Връчи по един на двамата каубои. Заради доброто старо време, предположи Ричър. Нещо като прощален дар. Така постъпват добрите офицери. Винаги се грижат за своите войници. Тя задържа третия пластир за себе си. Извади друг от джоба си. Събра двата и ги разпери като ветрило, като карти за игра. Преброи ги. Един, два. После отново ги преброи, в случай че нещо се бе променило като с вълшебна пръчка. Един, два. Преброи ги за трети път. Резултатът остана същият.
— Това не е добре — обяви Сандерсън.
— За колко време ще ти стигнат? — попита Ричър.
— До вечерта ще ми прилошее.
— Къде можем да намерим снегорини?
— Шегуваш ли се? Навсякъде. Били имаше снегорин.
— Но в дома си. Говоря за големи машини на покрит паркинг.
— На летището — отвърна Брамал. — В Денвър може би.
Ричър замълча. После каза:
— Преди три дни.
Прекрачи окървавеното тяло и надникна в кабината на пикапа. Обвивките от сандвичи. Бележките за бензин. Хвърли обвивките на шофьорската седалка и събра бележките на другата. Провери пода и изпразни джобовете по вратите.
— Коя дата беше преди три дни? — попита той.
Макензи му каза. Ричър започна да рови сред хартийките и да проверява датите. Някои касови бележки бяха отпреди година. Други бяха омачкани и пожълтели. Затова провери първо онези, които изглеждаха най-нови.