Накамура извади телефона си и набра своя приятел от „Компютърни престъпления“.
— Провери отново за сигнал — каза тя. — Скорпио току-що влезе в офиса си.
— Това не е точна наука — отвърна той.
— Миналия път уцели. За новия Били. Има го в бюлетина на АБН.
— Видях.
— Има още едно съобщение, качено по-късно, което се отнася до някакви лекарства, продавани само срещу рецепта. Което е странно, защото АБН отдавна ги следи. Следят камионите, които напускат заводите, следят маршрутите им с помощта на джипиес, следят дали фактурите съответстват на плащанията. Как е възможно да има изтичане?
— Това е по твоята част. Аз съм само един скромен техник.
— Затова ли ти звъня непрекъснато? Не ме прави на глупачка.
— Каква щура идея ти е хрумнала този път?
— Компютърните специалисти във фармацевтичните заводи могат да изтрият цял камион от базата данни, нали? Могат да заличат всяка следа от него. Могат да изтрият инвентарните списъци, сигналите от джипиеса… Все едно този камион призрак никога не е потеглял, а цял ден е прекарал в сервиза. Или на паркинга пред завода.
— Това предполага корупция сред компютърните специалисти. Едва ли съм най-подходящият човек, на когото да зададеш подобен въпрос.
— Възможно ли е все пак? — настоя Накамура.
— Би трябвало да изтрият и фактурите. И оригиналните поръчки. Да фалшифицират и данните за производството, защото в противен случай ще излезе, че произвеждат повече хапчета, отколкото напускат завода. Направят ли това, всичко ще бъде наред. Неотчетеният излишък ще се появи на някое друго място.
— Могат ли да го направят? — попита Накамура.
— Разбира се, че могат — отвърна приятелят ѝ. — Компютърът прави каквото му кажеш. Резултатът зависи от онзи, който брои стоката.
— А може ли да го направи човек извън завода? От разстояние?
— Имаш предвид хакер? Възможно е, стига да преодолее компютърната защита. А това не е лесна работа, защото в случая става въпрос и за голяма фармацевтична компания, и за АБН. Но не е невъзможно. Подобен софтуер може да се купи от Русия например.
— Какво оборудване е необходимо?
— В крайна сметка всичко опира до един лаптоп. Но проникването изисква високоскоростна обработка на цифрова информация. Доста машини трябва да работят едновременно. На хакера ще му трябват поне два мощни сървъра като нашия.
— Те развиват висока температура, нали?
— Ние използваме мощни климатици.
— Благодаря — каза Накамура.
Затвори телефона и погледна първо кабелите над главата си, а после и отворената врата на Скорпио.
Мобилният телефон на Брамал иззвъня северно от градче на име Дифайънт, в което имаше магазин за трактори и комбайни и почти нищо друго. Брамал извади телефона от джоба си и погледна дисплея. Подаде го на Ричър по същия начин, по който Ричър му бе подал колта. На дисплея пишеше: Уест Пойнт, кабинет на началника.
— Откъде знае? — попита Ричър.
— Запазих го в контактите си — обясни Брамал. — Веднага след първото обаждане.
— Федерален агент до мозъка на костите си — каза Ричър.
И прие обаждането. Беше същата жена.
— Майор Ричър, моля — каза тя.
— Говори Ричър, госпожо.
— Задръжте така, ще ви свържа с генерал Симпсън.
— Майоре — прозвуча след миг гласът на началника.
— Господин генерал — отвърна Ричър.
— Някакъв напредък?
— Пътуваме в кола.
— Тя може ли да чуе какво казвате?
— Ясно и отчетливо.
— Добре ли е?
— Засега.
— Още работим по въпроса с бомбата на пътя. Досието по случая е секретно. Но открихме нещо, свързано с Портърфилд. Попаднахме на него в Корпуса на морската пехота. Тяхното копие е с по-нисък допуск на секретност.
— Какво научихте?
— Имало е заповед за арестуването му. Издадена една седмица преди смъртта му.
— От кого?
— От Агенцията за военно разузнаване.
— Видяхте ли я?
— Няма смисъл дори да опитвам. От разузнаването никога не посочват причини за задържането.
— Смятате ли, че случаят е сериозен?
— Това е военното разузнаване. Техните случаи винаги са сериозни.
— Познавате ли някого там?
— Забравете — отвърна Симпсън. — Искам да се пенсионирам във Флорида, а не в „Левънуърт“.
— Ясно — каза Ричър. — Много благодаря.
Изключи телефона и го върна на Брамал. Когато се обърна, видя, че Сандерсън го гледа изпод качулката.
Явно бе разбрала, че става нещо. Той бе попитал: Какво научихте? А Сандерсън не беше глупава. Ричър не каза нищо.
— Да поговорим по-късно — предложи Сандерсън. После се извърна и впери поглед през прозореца. Ричър гледаше напред. Брамал шофираше.