42
Час по-късно спряха за обяд в едно градче. В него откриха бензиностанция и семеен ресторант. Ричър забеляза, че Сандерсън иска да остане навън, при пейките за пушачите, за да се погрижи за нуждите си. Тя обаче събра сили да влезе вътре и да хапне набързо, а после се извини и излезе. Ричър я последва. Седна на около метър от нея. Бетонна пейка край паркинг. Сандерсън държеше в ръката си предварително отрязано парче пластир с ширина един сантиметър. Прегъна го като лентичка дъвка и го пъхна в устата си. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.
— Не мога да повярвам, че говори с началника на „Уест Пойнт“ — каза тя.
— Все някой трябваше да го направи — отвърна Ричър.
— Какво ти каза?
— Имало е заповед за арестуването на Портърфилд.
Тя въздъхна дълбоко с облекчение и задоволство.
От фентанила, предположи Ричър, а не от спомена за смъртта на приятеля ѝ.
— Заповедта за арестуване губи своята сила със смъртта на заподозрения. Това вече е минало. Най-добре да забравиш за случая. Макар да съм сигурна, че няма да го направиш. Сестра ми твърди, че продължаваш да разсъждаваш като полицай. Не подминаваш нищо. Вероятно подозираш, че аз съм го убила. Това е логично. Все пак живеехме заедно. Статистиката не лъже.
— Ти ли го уби?
— В известен смисъл.
— Какъв смисъл?
— По-добре да не знаеш. Защото ще поискаш да направиш нещо по въпроса.
— Не е разумно да говориш така на човек, който не подминава нищо.
Тя не отговори. Просто въздъхна. Бавно, продължително вдишване, последвано от издишване. Светът беше прекрасен. Ричър бе чел, че това е еуфория, която наркоманите намират за ненадмината.
— Сай беше ранен в слабините — каза Сандерсън.
— Съжалявам — отвърна Ричър.
— Неприятно място — продължи Сандерсън. — Всички войници се страхуват най-много от рани по лицето, а на второ място от рани в слабините. Но лекарите са го зашили. И се е получило. Можеше да прави секс. Един от шевовете обаче сълзеше. При определени обстоятелства.
Ричър не промълви нито дума.
— При повишаване на кръвното налягане — обясни тя. — Освен това имаше инфекция. От деня, в който е бил ранен. Цялата му униформа е била мръсна, включително панталонът. Не го бил сменял, откакто напуснали Калифорния. Куршумът забил миниатюрни влакънца мръсна материя дълбоко в тялото му. Случва се непрекъснато. Проникнали микроби, с които лекарите не можели да се справят.
— Това се е случило преди дванайсет години.
— Портърфилд е обикалял по лекари. Но не му е харесало. Затова в крайна сметка започнал сам да се грижи за себе си.
— Като теб — отбеляза Ричър.
— Аз като него. Той ми показа как да го правя. Показа ми как да правя всичко. Показа ми портите на ада. Лекарят му беше казал, че шев, който сълзи, има вероятност да се отвори. Това можеше да се случи всяка нощ и Сай да умре от загуба на кръв. Беше се научил да живее с това. Беше приел състоянието си, беше го обикнал дори. В крайна сметка и аз направих същото. Почти.
— Май сте водили интересен живот.
— Той казваше, че внасям сигурност и спокойствие в живота му. Така и не разбрах защо. Дали защото ме намираше за мила и добра? Или смяташе, че съм му задължена за това, че ми обръща внимание, тъй като съм много по-грозна и противна от него? Не можех да му позволя да разсъждава по този начин. Защото това означаваше и аз да започна да мисля като него. Да приема, че се нуждая от специални услуги, които дотогава никога не бях приемала. Защо да започвам изведнъж?
Ричър не отговори. Сандерсън замълча. След време въздъхна отново. И потръпна от задоволство. Разпери ръце и ги простря върху облегалката на пейката. Дясната ѝ ръка почти докосваше рамото на Ричър. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.
— Колко важно е лицето на жената? — попита тя.
— За мен ли?
— Например.
— Не кой знае колко, предполагам. За мен най-важни са очите. Зад тях или се крие сродна душа, или не. И това или те привлича, или те отблъсква.
Сандерсън се изправи и се завъртя с лице към Ричър. Дръпна ципа на сребристия суичър седем-осем сантиметра надолу и свали качулката. Докрай. Косата ѝ се разпиля навън, напред, надолу… Беше като на сестра ѝ, но малко по-къса. И малко по-прошарена. Но падаше по същия начин. И обрамчваше лицето ѝ по същия начин.
Очите ѝ бяха зелени, топли, изпълнени с неописуема мечтателност и задоволство. В тях грееше искрица като слънчев лъч, който пробягва по планински поток. Но излъчваха и лека насмешка. Сандерсън се подиграваше на Ричър, на себе си, на целия свят.
— Имаме еднакъв чин — започна Ричър, — затова имам право да го кажа. Това, което виждам, ме привлича.