— Много мило.
— Говоря сериозно. Сигурен съм, че и Портърфилд е бил сериозен и искрен. Той няма да остане единствен.
Сандерсън вдигна качулката и прибра косата си в нея.
— Трябва да започнеш интравенозно лечение — каза Ричър. — Фолиото изглежда странно.
— Първо трябва да преживея нощта.
— Шериф Конъли е открил десет бона в кутия за обувки.
— Сай нямаше вяра на банките. Предпочиташе парите в брой. Бяха му останали само тези в кутията. Изгубил е останалото с фалита на банките, докато бях в чужбина. Може би затова не им вярваше.
— За колко време щяха да ви стигнат десетте бона?
Сандерсън отново въздъхна доволно.
— Не за дълго — призна тя. — Не и при нашия начин на живот. От време на време трябваше да купуваме и храна. А и Сай похарчи много пари за ремонта на покрива.
— Защо спря да се обаждаш на сестра си след смъртта на Портърфилд?
— Много просто. Наложи се да продам телефона.
— Агенти на военното разузнаване ли проникнаха в къщата?
Сандерсън кимна.
— Закъсняха. Партито беше свършило. Циркът си беше заминал, преди да се появят. Но получиха каквото искаха.
— Какво по-точно?
Тя не отговори. Махна с ръка, сякаш това нямаше значение.
Телефонът на Накамура иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.
— Скорпио звъни на някого — каза той. — Или поне смятаме, че сигналът е негов. Трафикът наподобява онзи отпреди три дни. Освен това повикването е към същия номер, на който изпрати съобщение за новия Били.
— Още е в офиса си — отвърна Накамура.
— Ръководи операцията дистанционно. Реалните действия се извършват на север от тук. Предполагам, че съобщенията са адресирани до неговия човек на място.
— Можем ли да проследим компютърните му комуникации?
— Вече го правим. Но той разполага със защитна стена. Можем да хакнем компютъра му, но ще ни отнеме дни.
— Шофьорът също трябва да работи за него — каза Накамура. — Шофьорът на камиона призрак, който уж не напуска завода. Само че той го напуска. Този човек знае къде да достави стоката.
— Чудя се дали са се сетили да коригират и пътните листове — каза приятелят на Накамура. — Дали манипулират отработените часове и изминатите километри. Може би това е начинът да разбием схемата.
— Не разполагаме с тези данни.
— В такъв случай не можем да направим нищо.
— Не съвсем. Компютрите и данните са само половината от схемата. Виртуалната. Другата половина е реална. Тя се състои от физически обекти като истински камион, който се движи по истински път и превозва истински медикаменти.
— Как този камион стига до тук?
— Откъде?
— От Ню Джърси, предполагам.
— По магистрала деветдесет.
— А какво има на север от тук, на мястото, откъдето е дошло съобщението?
— Магистрала деветдесет.
— Къде спира камионът в такъв случай?
— Има много възможности. Изолирана бензиностанция на двайсетина километра от магистралата. Или стара промишлена зона, пълна с празни складове.
— Скорпио няма да напусне офиса си тази вечер, нали? — попита Накамура.
— Никога не го прави — отвърна приятелят ѝ. — Освен за да се прибере у дома.
— Добре, тръгвам към магистралата, за да огледам.
Накамура затвори телефона и запали двигателя.
Вече бяха изминали разстояние, сравнимо с това от Ню Йорк до Бостън, но още не бяха излезли от Уайоминг, още не бяха преполовили маршрута си за деня. Колелата на голямата тойота се въртяха неуморно. Макензи и Сандерсън разговаряха тихо отзад с кратки, бързи, недовършени изречения. Ричър предположи, че този начин на общуване се е превърнал във втора природа за близначките. Сандерсън остана в добро настроение почти час. После започна да помръква, и то бързо. Затвори се в себе си, сякаш се подготвяше за тежка вътрешна битка. Явно тялото ѝ започваше да се схваща и да изпитва болка. Тя впери поглед през прозореца. Може би с качването на магистралата си бе поставила нова цел. Може би да види три стада антилопи или две стада елени, или счупена снегозащитна ограда.
Накамура потегли по шосето, което водеше на север от града. Подмина семейния ресторант „Клингър“, който посещаваше понякога, стига работата да я отведеше в тази посока. Продължи на север, като се оглеждаше наляво и надясно, преди да излезе на магистралата. Нямаше нищо за гледане. Постави се на мястото на шофьора. Вярно, не караше откраднат камион, но все пак трябваше да избягва срещи с полицията. Нали поне по документи камионът не биваше да бъде там, на магистралата. Все едно изобщо не съществуваше. А това натоварваше шофьора. Той не биваше да привлича внимание. Не биваше да превишава скоростта, да прави неочаквани маневри, да попада в обсега на пътните камери и прочие. На юг от магистралата задачата му ставаше много трудна. Затова не би отишъл там.