Знаеше, че Сандерсън изпитва същото. Зачуди се обаче как то се съчетава с въздействието на фентанила. Надяваше се всичко с нея да е наред.
В този момент видя фарове на пътя.
46
Фаровете бяха жълтеникави и слаби, което означаваше, че автомобилът е стар модел. Освен това бяха разположени сравнително ниско, на обичайното разстояние един от друг, което означаваше, че старият автомобил е със стандартни габарити. Не беше огромен пикап или джип. Насочи се към сградата и отражението от фаровете му върху стените разкри стар, поне двайсетинагодишен седан. С форма на плужек. Тъмна боя с неопределен цвят. Без тасове. С разкривена антена.
Колата даде назад и спря встрани от рампата. От нея излезе мъж около петдесетте с наедряла талия и пригладена с гел коса. Беше облечен в джинси и сив суичър с някакво лого. Сигурно името на марката. Отиде до ролетната врата и почовърка с ключа. После приклекна като щангист, хвана ролетката за долния край, вратата затрака и тръгна нагоре все по-бързо заради противотежестите от другата страна.
Мъжът влезе вътре и минута по-късно се разнесе същото тракане, но от другата страна. Явно бе отворил и вратата в далечния край.
В лявата половина на гаража бяха строени в редици огромни жълти снегорини. Дясната половина бе празна. Някой бе разчертал с тебешир върху бетонния под места за паркиране. И ги бе номерирал от едно до десет.
Мъжът със суичъра се върна при колата си. Наведе се и взе клипборд от предната седалка. От него висеше химикалка, завързана с връвчица. Явно ставаше въпрос за някакъв списък. Мъжът зае позиция до входа на сградата.
На вратата има охрана.
Мъжът извади револвер и провери барабана. Беше единайсет часът и четирийсет и една минути.
Четири минути по-късно по пътя отново проблеснаха фарове. По-високи, по-широки и по-ярки от тези на стария седан. Колата се оказа додж дуранго. Насочи се към входа на гаража. Спря до охраната. Шофьорът свали прозореца. Двамата си размениха няколко думи. Мъжът на входа отметна нещо в списъка и махна на шофьора да влиза. Шофьорът паркира под ъгъл на едно от местата, разчертани с тебешир.
Минута по-късно се появи ръждив шевролет силверадо, горе-долу в същото окаяно състояние като пикапа на Стакли с тази разлика, че нямаше висока надстройка на каросерията, а само винилово покривало. Последва го стар черен джип. И двете коли паркираха вътре.
В рамките на следващите пет минути вече бяха заети девет от местата за паркиране. Само номер пет стоеше празно. Мъжът със суичъра не изглеждаше притеснен. Правилата трябваше да се спазват. Останалите деветима мъже, застанали до колите си, дори изглеждаха щастливи. Щяха да получат повече стока.
Мъжът със суичъра погледна часовника си. Телефонът му звънна. Той вдигна и след малко извика:
— Две минути, момчета. Идва.
Две минути по-късно се появи бял микробус, който се движеше с висока скорост. Шофьорът натисна рязко спирачките. Микробусът спря. Номерата му бяха от Ню Джърси. Мъжът със суичъра даде знак и микробусът влезе вътре, направи широк завой, последван от няколко маневри на задна, в резултат на което товарните му врати се изравниха с багажника на колата, паркирала на място номер едно. Мъжът със суичъра се затича вътре, за да го посрещне. Шофьорът слезе от кабината.
Това наложи промени в плана. Ричър се ядосваше, че не е обърнал по-голямо внимание на изписаните с тебешир номера на пода. Отначало бе решил, че това са кодове на различни географски региони или класиране по прослужен стаж. Някаква традиция или привилегия. Или нямаше никакво значение. А може би някой бе изписал номерата просто така, за забавление. След като си бе направил труда да разчертае места за паркиране, защо да не ги номерира? Или пък бе решил, че така ще придаде по-професионален вид на цялата операция.
Не, номерата бяха символ на приоритет. На статут. Може би номер едно бе пласьорът, който реализираше най-големи обеми. Нещо като продавач на седмицата в големите търговски вериги. Един вид награда, която се състоеше в бързо излизане от хангара. Товариш пръв и си тръгваш пръв. Добър стимул.
Имаше поне дузина начини да се проведе подобна операция, които включваха какви ли не маневри, но най-лесният начин бе тъкмо този — микробусът да подходи със задницата към паркираните автомобили.
Ричър се промъкна до предната врата.
Бе очаквал пазачът и шофьорът на микробуса да застанат един до друг в началото на процеса. Планът му бе веднага щом шофьорът отвори вратите на микробуса — доброволно, без да подозира абсолютно нищо, без да го пребива или принуждава по какъвто и да било начин, така че съвестта на всички да остане чиста, — той да изстреля един деветмилиметров куршум във въздуха. Гърмежът щеше да отекне силно в затвореното пространство, да вцепени събралите се мъже и Ричър да сложи ръка върху товарния микробус. В същото време Сандерсън щеше да им покаже, че са обкръжени. Ако някой се обърнеше, щеше да види странна фигура с пистолет в ръка. Така щяха да неутрализират още в зародиш всеки опит за съпротива. Само специалист можеше да забележи, че пистолетът на Сандерсън е двайсет и два калибров ругър. И само специалист с рентгеново зрение можеше да забележи, че пълнителят е почти празен. Ричър бе решил, че този план ще свърши работа. Щеше да неутрализира първо пазача и шофьора, а после и останалите. Противникът спадаше към две различни категории и Ричър намираше за особено важна последователността на елиминирането им.