Четири минути по-късно мотористът излезе от пералнята. Яхна мотора и изфуча.
Накамура си записа часа. После пое към участъка.
Брамар и Ричър потеглиха обратно по черния път, после свиха на запад, където очакваха да намерят повече съседи. Брамал гледаше наляво, а Ричър надясно. Споразумяха се да поемат по първата отбивка, която видят, защото тя би трябвало да ги отведе до най-близките съседи на Сай Портърфилд.
Въпросната първа отбивка се появи след осемнайсет-деветнайсет километра. Отляво. За малко да я пропуснат. Беше почти незабележима. Виеше се между дървета, изкачваше стръмни склонове и на места бе ужасно тясна, но въпреки това бе по-добре поддържана от пътя, който водеше до дома на Портърфилд. След пет километра дърветата се разредиха и разкриха обширна равна поляна с великолепна панорама на изток. По средата се издигаше едноетажна къща с каменни основи и широки дъски над тях, на места разкривени и олющени. Предната веранда бе оградена с дървен парапет със струговани подпори. На верандата бе разположена стара църковна пейка, където човек да поседне, да подиша чист въздух и да се наслади на утринното слънце.
Брамал спря сравнително далече от къщата. Провери телефона си и каза:
— Две чертички. Покритието е добро. Могла е да позвъни отвсякъде.
Понечиха да излязат от колата, но преди да успеят, вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена. Явно ги бе чула. Изглеждаше стройна, силна, загоряла от слънцето и вятъра. Беше с избеляла червена рокля и каубойски ботуши. Вероятно наближаваше четирийсет, макар трудно да можеше да се определи. Ричър не би рискувал с точна цифра. Попитаха ли го, щеше да каже трийсет, за да не сбърка, но нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жената е на петдесет. Тя стоеше на прага, поставила ръце на кръста си, и ги наблюдаваше. Не излъчваше враждебност. Все още.
— Сигурно ни взема за мормони — каза Брамал.
Ричър излезе и вдигна ръка. Универсален жест. Не съм въоръжен. Настроен съм приятелски. Тя помръдна глава, жест, който можеше да бъде отговор на неговия, но можеше и да задава въпрос. Брамал също излезе от колата. Двамата с Ричър тръгнаха към къщата и спряха на известно разстояние от верандата.
— Госпожо, издирваме изчезнала жена — каза Ричър. — Смятаме, че е живяла известно време у вашия съсед Сай Портърфилд. Дали бихте могли да ни кажете нещо по въпроса?
— Трябва да влезете — отвърна жената. — Току-що приготвих лимонада.
20
Ричър и Брамал последваха жената в къщата ѝ. Стените бяха от същите дъски като обшивката отвън, но лакирани до блясък, а не олющени. Кухнята се оказа сумрачно помещение с нисък таван. Жената им наля лимонада в стъклени чаши. Тримата седнаха на масата и тя попита:
— Частни детективи ли сте?
— Аз, да — отвърна Брамал.
Жената погледна Ричър.
— Военен следовател съм — каза той.
Което бе вярно, но някога.
— Миналата година ли умря Сай — попита жената — или по-миналата?
— Миналата — отвърна Ричър. — В началото на пролетта.
— Не го познавах добре. Всъщност дори не съм го виждала отблизо… само един-два пъти. Създаваше впечатление на самотник, който пътува много.
— А какво работеше?
— Никой от нас не знаеше.
— От нас? Обсъждали ли сте го с други хора?
— Нали това правят съседите? Ако не ви харесва, трябва да се преселите на Луната.
— И какво гласеше всеобщото мнение?
— Всички го смятахме за самотник, който пътува много.
— И никой не е забелязал и следа от жена в дома му?
— Никога — отвърна тя.
Звучеше категорично.
— Чували ли сте някога името Серина? — попита Ричър.
— През живота ми ли?
— Тук, наоколо.
— Не.
— А Роуз?
— Не.
— А Сандерсън?
— Не.
— Открихме разни неща в дома на Портърфилд — продължи Ричър.
— Какви неща?
— Дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Малко на брой. Слаби улики.
Жената помълча, после попита:
— Колко слаби?
— Установихме, че банята е била използвана от двама души — отвърна Ричър.
— Хм… — замисли се тя.
— Какво означава това?
— Веднъж се зачудих нещо, но после реших, че съм сбъркала.
— Какво се зачудихте?
— Карах по черния път към Мюл Кросинг. А той идваше насреща ми. Прибираше се у дома. Рядко виждаме друга кола по тези места. Това ни кара да застанем нащрек. Да се приберем в своята лента, да внимаваме повече… Не искаме да се блъснем. Разминахме се и си махнахме, доколкото си спомням. Нищо особено. Бях сигурна обаче, че на седалката до него има някой. Реших, че е момиче. Зърнах я само за миг. Беше се навела леко и извърнала настрани, сякаш бе притиснала тялото си странично към седалката. Не можах да видя лицето ѝ.