— На каква възраст беше?
— Не беше млада. Не беше дете. Но ми се стори доста дребничка и дори крехка. Беше се извърнала, сякаш криеше лицето си от него.
— Странно.
— И видях нещо сребристо. Това си спомням. Нещо сребристо на цвят.
— Това също е странно.
— И аз си помислих същото. Затова запомних случката. На другия ден му отидох на гости. Занесох му пай. Казах, че съм изпекла два. Но всъщност исках да проверя какво става, защото бях чувала какви ли не истории. От трафик на хора до съдебен процес за попечителство. Дали пък наистина не се е занимавал с нещо подобно? Или тя все пак му е била приятелка? Кой знае. Нищо чудно да са се скарали в колата. Реших, че каквото и да е било, вече им е минало и той може да ме запознае с нея.
— Какво се случи?
— Сай се държа странно. Остана приятно изненадан от пая. Държа се много любезно, но не ме покани вътре. Разговаряхме на верандата. Той не беше особено словоохотлив. Подхвърлих, че паят е прекалено голям за сам човек. Исках да подхвана темата, така да се каже. Да му дам възможност да отвърне, че ще го раздели с приятелката си. Сай обаче не го направи. Каза, че ще изяде половината, а другата половина ще увие в алуминиево фолио за след ден-два.
— Какъв пай изпекохте?
— Ягодов — отвърна жената. — На пазара имаше много хубави ягоди. Точно натам се бях запътила, когато го срещнах на пътя.
— Какво се случи след това?
— Нищо. Това беше. Почувствах се неудобно да стоя на верандата и казах, че трябва да си вървя, а той ми благодари за пая и само дето не ме подкани да си тръгна по-бързо.
— До какъв извод стигнахте?
— Беше застанал по особен начин. Не ми позволяваше да гледам към къщата. Криеше нещо вътре. Или някого. После се замислих за онова, което видях в колата. Дали жената не криеше лицето си от мен, а не от него? Може би той ѝ беше казал да се извърне. Сякаш се опитваше да запази самоличността ѝ в тайна.
— Но така и не разбрахте със сигурност.
— Повече не го видях. Загина месец по-късно. Никой не спомена нито дума за вдовица, партньорка, приятелка. Дори за сексуална робиня или заложница, ако щете. Затова предположих, че съм сгрешила. И реших да забравя случката.
— Колко дълго живя той тук?
— Пет години може би.
— А някой от съседите ви имаше ли представа как се е издържал Портърфилд?
— Само клюки, нищо конкретно.
— И все пак какво се говореше за него?
— Че разполага с доста пари. Че е богаташ от друг щат, дошъл тук, за да преоткрие себе си. Или да намери вдъхновение. Случва се от време на време. За някои предполагаме, че са писатели, дошли да напишат нов роман.
В този момент на повече от петстотин километра от къщата на съседката на Портърфилд, в Рапид Сити, Южна Дакота, продавачът от щанда за закуски в магазина за хранителни стоки тъкмо върна рестото за един сандвич с бекон и диетична сода, взе телефона и позвъни в полицейското управление.
— Извинете — каза той, — мисля, че при вас работи една жена… инспектор… с азиатска външност. Може би американка от японски произход. Трябва да говоря с нея.
Диспечерът прехвърли разговора и след секунда в слушалката прозвуча глас, който каза:
— Накамура, „Кражби“.
— Обажда се продавачът от магазина за хранителни стоки. На ъгъла, точно срещу пералнята на Артър Скорпио. Трябва да ви кажа нещо, преди да го откриете сама и да ми се ядосате.
— Какво има?
— Току-що дойде Артър Скорпио.
— И?
— Купи си друг телефон.
— Преди колко време?
— Преди пет минути.
— Кой телефон?
— Първият отляво.
В същия момент Артър Скорпио отново звънна на Били в Уайоминг. И отново не получи отговор. Включи се гласовата поща и толкова.
— Здравей, Били, обажда се Артър — каза Скорпио. — Трябва да те чуя. Караш ме да се тревожа. Защо не си вдигаш телефона? Не забравяй, че онзи тип идва. Може да не е сам. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс. Нямаме представа къде ще отиде след това. Отваряй си очите. И ми позвъни. Не ме карай да се притеснявам, Били.
Телефонът на Брамал изписука. Ричър предположи, че е получил съобщение. Вече бе започнал да различава звуковите сигнали. Жената с избелялата червена рокля стана и започна да събира празните чаши от лимонада.
Брамал прочете съобщението. Два пъти.
— Госпожо, лимонадата беше чудесна — каза той, — но се опасявам, че трябва да тръгваме.
Изправи се и тръгна към вратата. Ричър погледна жената, сви рамене и вдигна ръце да покаже, че и той не знае какво става. Още един универсален жест: Да, знам, но по-добре да последвам смахнатия си приятел. Настигна Брамал навън и изчака да отидат до колата.