— Какво има? — попита той.
— Госпожа Макензи не е доволна от напредъка ми до момента и ме уведомява, че идва в Уайоминг, за да провери някои места в близост до родната им къща. Очевидно е променила мнението си, че сестра ѝ никога не би се върнала в нея.
— Знае ли, че се намираш на сто километра от там?
— Не. Никога не казвам на клиентите си къде съм.
— Защо?
— Обичам да създавам усещане за загадъчност.
— Типично за агент на ФБР.
— Трябва да стигнем преди нея.
— Кога тръгва от Чикаго?
— Ще наеме частен самолет. Да тръгваме веднага. Трябваше да отида първо там, но тя настояваше, че Сандерсън никога не би се върнала. А сега смята, че би могла да го направи. Чудесно! Може Сандерсън да е била в родната си къща през цялото време. На два часа от тук е. За Портърфилд не е било проблем да пътува до там и да се връща.
Шериф Конъли беше прав, че ако някоя правителствена агенция реши да проведе разследване в района, ще се свърже първо с него. Най-малкото от професионална коректност. Точно това се случи. Тъкмо се върна от дома на Портърфилд, и две минути по-късно телефонът му звънна. Обаждаше се служител на Агенцията за борба с наркотиците. Човекът каза, че пътувал на юг от Монтана и рано или късно щял да мине през поверения му окръг. Нямал нищо специално предвид, може би щял да се отбие на едно-две места, но като цяло нищо особено. Благодари за предложението, но не, нямало да има нужда от съдействие. След което затвори.
Има голяма разлика между разстоянието по права линия и изминаваното с автомобил. За да прекосят Сноуи Рейндж, Ричър и Брамал трябваше да тръгнат обратно по черния път, после да се върнат до Мюл Кросинг, да подминат старата поща и магазина за фойерверки и да продължат чак до Ларами, където да потеглят на запад по съвсем друго шосе, започващо на четири преки северно от бара с дупка от куршум в огледалото. Сега вече им оставаха сто километра. Ричър посъветва Брамал да погледне по-оптимистично на нещата. Повече часове означаваха по-голяма сума за фактуриране. Брамал му разказа един виц за адвокат, който умрял и се озовал пред небесните порти. Не е честно, оплакал се той. Аз съм само на четирийсет и пет. Не, не си, отвърнал му свети Петър. Въведохме нова система. Сега се ръководим от часовете, които фактурирате. А според тях ти си на сто петдесет и три.
Подминаха табела, която ги уведомяваше, че скоро пътят ще бъде затворен заради наближаващата зима. Започнаха да се изкачват по склоновете на планината и не след дълго бяха на надморска височина от три хиляди метра, обгърнати от разреден планински въздух. Тойотата забави ход, но въпреки това продължи да слаломира покрай скалисти пропасти и съборени от вятъра дървета. Ричър и Брамал имаха чувството, че са се озовали на покрива на света. После пътят се изравни и след един плавен завой, дълъг поне половин километър, започна да се спуска надолу покрай същите пропасти и дървета. Тойотата се движеше по-бързо и по-бързо, подпомогната от собствената си инерция.
След петдесет километра екранът на навигационната система показа тънка паяжина от пътища — два на север, два на юг и нищо между тях.
— Това ли е? — попита Ричър.
— Така мисля — отвърна Брамал. — Очевидно едното ранчо е по-голямо от останалите три. Това трябва да е старата им къща. Останалите са се появили по-късно.
— Сестрите наследили ли са го?
— Родителите им са го продали още докато момичетата са били в колежа. Дошли са нови собственици. Сигурен съм, че същото се е случило и с останалите три.
— Подозираш, че тя се крие в някое от тях?
— Съмнявам се, че човек, който продава пръстена си в заложна къща, може да си позволи да плаща наем.
— Очакваш всички имоти да са празни, така ли?
— Често се случва с фермите. Свиват дейността си, западат и накрая умират. Особено като местната аристокрация се изнесе нанякъде.
— Това описание твое ли е или на Макензи?
— По малко и от двете. Бащата е бил съдия, а по онова време — особено на такова място — това го е превърнало в най-важния човек в целия окръг. Рано или късно всички опират до съда. Госпожа Макензи много добре знае това.
— А защо родителите им са заминали?
— Не можа да ми обясни добре. Можем само да се чудим за причините. Но не се съмнявам, че като деца и двете са имали понита. Със заплатата на окръжен съдия.
— Не се съмнявам, че всички деца в Уайоминг имат понита. Всъщност тук има повече понита, отколкото деца.