— Това беше метафора. За семействата, които изглеждат щастливи, докато нещо не се обърка. И понякога трябва да сменят мястото и да започват отначало.
— Това ли е обяснението на госпожа Макензи?
— По това време тя е била в колеж. Приписва вината за случилото се на Джордж Буш — младши. Твърди, че баща ѝ проявил предприемачески инстинкт. Той напуснал обществения сектор и заработил в частния.
— И какво по-точно е правил?
— Никой не знае, но всичко е рухнало един ден след началото на банковата криза.
— И къде е сега старото момче?
— Починал е скоро след това.
— А майката?
— Също е починала, но неотдавна. Госпожа Макензи още не се е съвзела от загубата.
— Това обяснява внезапния интерес към отчуждената близначка.
— Именно — съгласи се Брамал. — Въпросната отчуждена близначка е единствената ѝ роднина.
Нямаше как да разберат кое отклонение води до най-голямото ранчо, защото всички пътища чезнеха в далечината. Опитаха се да отгатнат по ширината на пътя, по неговата конструкция или по някакъв друг признак за архитектурно величие. В крайна сметка стигнаха до извода, че едно от отклоненията е по-широко от останалите. Нищо чудно и настилката да бе по-добра. В началото на отбивката ги посрещнаха високи купчини камъни, които може би някога бяха играли ролята на церемониална порта. Нещо като археологически останки от величествен в миналото дворец.
Тойотата зави по пътя и заизкачва стръмния склон.
21
Старото имение се оказа хем старо, хем имение. Беше класически образец на богато ранчо в западните щати, с просторни тучни пасища, тъмнозелени иглолистни гори, скалисти възвишения и долини, в които ромоляха ручеи. В далечината, обвити в мъгла, се извисяваха Скалистите планини. Господарската къща бе обширна постройка от масивни дънери, до която бяха долепени няколко крила. Плевните и гаражите също бяха построени от масивни дънери. Много дървета са били отсечени, помисли си Ричър, и то все огромни и тежки, след което са били окастрени и огладени с брадви и съединени с помощта на дибли и сглобки. Ранчото наподобяваше стара реклама на туристическа агенция, окачена на стената на някое летище.
С изключение на колата, седан, последен модел, паркирана под ъгъл, и жената, застанала до нея. Въпросният седан бе луксозен модел на шевролет, червен, с внушителна решетка отпред и стикери с баркодове на задните прозорци. Жената бе нисичка и слаба. Малко под метър и шейсет, четирийсет и пет килограма. Бе с прозрачна бяла блуза под разкопчаното кожено яке и джинси, напъхани във високи ботуши. На рамото ѝ бе преметната чанта. Имаше дълга гъста коса, разрошена и заплетена, предимно червена, но и с по-светли, избелели от слънцето кичури. Лицето ѝ приличаше на илюстрация от книга. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи с открит, прям поглед. Червени устни, излъчващи увереност, типична за човек, свикнал да държи нещата под контрол. Почти усмихнати. Лъчезарна, но сдържана и уравновесена. Трябва да бе на трийсет и няколко, но изглеждаше много по-млада.
Като кинозвезда.
— По дяволите! — възкликна Брамал. — Това е госпожа Макензи.
Близначката. Сандерсън трябва да бе същата. Минималните изисквания на армията към жените гласяха, че кандидатките трябва да имат ръст от поне сто и петдесет сантиметра и тегло от поне четирийсет и пет килограма. Сандерсън би покрила тези критерии. Но оттам насетне щеше да ѝ бъде два пъти по-трудно, отколкото на останалите. Особено с това лице. То бе поразително красиво.
Брамал излезе от колата. Направи две крачки и спря. Макензи също. После излезе и Ричър. Той чу Брамал да казва:
— Госпожо Макензи, не очаквах да ви видя толкова скоро.
— Успях да изпратя съобщение едва след като кацнахме. Решили сте, че тръгвам от Чикаго, докато всъщност аз излизах от офиса на „Херц“ в Ларами.
— Бях наблизо.
— Разбира се. За което се извинявам най-искрено. Фактите и логиката са ви довели тук, в Уайоминг, но аз не ви позволих да дойдете в ранчото. Казах ви, че не е възможно тя да се е върнала в него.
— Какво се е променило?
— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел?
Ричър пристъпи напред, представи се и се ръкува с нея.
— Какво се е променило? — попита отново Брамал.
— Опасявам се, че нищо не се е променило — отвърна Макензи. — Къщата е празна. Явно съм сбъркала. Изгубих цял ден. Съжалявам.
— И защо решихте, че може да се е върнала тук?
— Реших, че познатата обстановка може да изиграе важна роля. Опитах се да разсъждавам като нея. Живяхме щастливо тук. Прекарахме осемнайсет спокойни, безгрижни години. Оттогава насам тя не знае какво е спокойствие. Реших, че може да се стреми именно към него.