Ричър огледа къщата.
— Откога е празна? — попита той.
— Мисля, че сегашните собственици я използват като лятна вила — отвърна Макензи.
— Още е лято.
— Явно са пропуснали тази година.
— Помните ли кой я купи?
Макензи поклати глава.
— Не мисля, че съм знаела някога. Бях вече в колежа, а Роуз беше в „Уест Пойнт“.
— Роуз ли я наричате?
— Да. Джейн и Роуз.
— Как се почувствахте, когато разбрахте, че родителите ви са продали ранчото?
— Мога ли да попитам на какво се дължи интересът ви към семейните ми дела?
Ричър разказа историята още веднъж, като започна от автобуса в Милуоки и завърши с прекосяването на Сноуи Рейндж. Някакво вътрешно чувство обаче го накара да пропусне по-конфликтните моменти. Придържаше се строго към издирването на притежателката на пръстена и не спомена нито Скорпио, нито Били, нито онова, с което се занимаваха двамата. Завърши с вещите, открити в дома на Сай Портърфилд — в килера, дневната, банята и мокрото помещение.
Макензи помълча секунда-две, преди да попита:
— Кой номер бяха ботите?
— Трийсет и шести.
— Добре.
Ричър погледна косата ѝ. Разрошена, оплетена. А може би по-подходящите думи бяха дива и неопитомена. Сигурно я миеше с големи усилия. Също като сестра си.
— Покажете ми гребена си — каза той.
Макензи отново помълча. После каза:
— Да, разбирам.
Тя бръкна в чантата си и извади розов пластмасов гребен. Зъбите му бяха разположени на голямо разстояние един от друг. Не като на обикновените гребени.
— Винаги ли сте използвали тази марка? — попита Ричър.
— Това е единствената, която върши работа.
— Същият е.
— И размерът на обувките съвпада.
Ричър извади пръстена от джоба си и го поднесе на дланта си. Макензи го взе внимателно с изящните си пръсти.
Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък, малък размер.
Тя прочете гравираните инициали. Избра един пръст и свали дизайнерския пръстен, изработен от масивно злато, крещящ и безвкусен като златен зъб. На негово място сложи пръстена на сестра си. На безимения пръст на дясната си ръка. Пасваше идеално. Открояваше се, както би трябвало, излъчваше гордост, както би трябвало, и не бе голям като трофей от стрелбище в лунапарк. Ричър си представи същата ръка, може би малко по-слаба, с по-мургав загар, с няколко белега, по-светли на фона на загорялата кожа.
Представи си и същото лице по същия начин.
— Споменахте, че сте купили пръстена — каза Макензи.
— Точно така — отвърна Ричър.
— Мога ли да го откупя от вас?
— Не се продава. Той е подарък за сестра ви.
— Мога да ѝ го предам.
— Същото можеше да направи и онази служителка от „Уест Пойнт“, с която разговарях. Евентуално.
— Смятате, че трябва да ѝ го предадете лично?
— Трябва да се уверя, че тя е добре.
— Никога не сте я виждали.
— Няма значение. Трябва ли да съм я виждал? Не знам. Вие ми кажете.
Макензи свали пръстена и му го върна. С необичайно изражение на съвършеното си лице.
— Знам — каза Ричър.
— Какво знаете?
— Знам какво си мислите. Вие сте тук, защото сте част от семейството. Брамал е тук, защото му плащате. А аз защо съм тук? Оставям у вас впечатлението, че страдам от някаква мания. Че имам някакъв проблем. Това не е така. Но ви разбирам. Карам ви да се чувствате неудобно.
— Съвсем не.
— Много сте любезна.
— Предполагам, че е въпрос на чест. Роуз живееше в свят, който не разбирах.
— Нуждаем се от надеждна информация. Сигурна ли сте, че имението е празно?
— Има прах навсякъде, а водата е спряна.
— Къде би могла да отиде Роуз, след като не е тук?
— Това е нелепо!
— Кое? — попита Ричър.
— Трябва да лежа на кушетката на някой психоаналитик, за да отговарям на подобни въпроси.
— Защо?
— Разбирате ли, разигравахме наша собствена фантазия. Представяхме си, че сме господарки на имението и притежаваме цялата долина. И когато някой съсед издигаше къща, това се дължеше единствено на нашата щедрост и благосклонност. Ние им бяхме позволили да построят колибите си. Много по-късно научихме, че татко е продал няколко парцела. Но въпреки това имахме чувството, че все още притежаваме земята. И че около нас живеят роби. Или бедняци. А ние сме техни господари.
— В коя от трите къщи би отишла сестра ви?
— Във всяка от тях.
— Искате ли да се поразходим? Можете да седнете отпред, ако желаете. В края на краищата вие плащате сметката.
Ричър седна отзад, а Макензи зае неговото място отпред. Брамал потегли, но не се върна по пътя, по който дойдоха. Макензи му показа друг маршрут. Маршрут, който двете с Роуз бяха използвали като деца. Идеален за две момичета, които се скитат сред природата, но доста труден за автомобил. Тойотата обаче се справи, макар че прегази няколко фиданки, а на места и четирите колела се забиваха в пръстта като нокти на голяма котка. Не след дълго се показа най-близкото ранчо. Не беше богато и скъпо имение, а продукт на една далеч по-невинна епоха, когато летните вили бяха семпли и непретенциозни. Гледката обаче бе достойна за пощенска картичка.