Никой не каза и дума. Седмината уплътниха редицата си, наведоха глави и бавно пристъпиха напред. Ръцете им бяха леко раздалечени от телата, присвити в лактите, готови да посегнат към него. Ричър избра първата си мишена и зачака. Искаше разстоянието между него и противника му да не надхвърля метър и половина, за да направи една крачка, а не две. По-добре да пести сили за по-късно.
В този момент чакълът зад него проскърца от автомобилни гуми, а седмината отпред изправиха гърбове и се огледаха с възможно най-невинните изражения, на които бяха способни. Ричър се обърна и видя същия патрулен автомобил. И същия полицай. Колата спря и мъжът зад волана огледа сцената продължително. Свали прозореца, подаде глава навън, улови погледа на Ричър и каза:
— Господине, елате насам, ако обичате.
Ричър се подчини, но тръгна към другата страна на колата. Не искаше да се обръща с гръб към седмината. Затова заобиколи откъм багажника и застана до шофьорската врата. Полицаят свали прозореца. Държеше пистолет. Но не беше напрегнат, а спокоен и ръката с оръжието лежеше в скута му.
— Ще ми кажете ли какво става тук? — попита той.
— Къде сте служили? В армията или в морската пехота? — отвърна му с въпрос Ричър.
— Защо смятате, че съм бил военен?
— Повечето полицаи, които служат на подобни места, са били на военна служба. Особено тези, които бият път до най-близката военна база, за да се подстрижат по войнишки.
— Служих в армията.
— Аз също. Тук не става нищо особено.
— Искам да чуя цялата история. Много хора са служили в армията. Не те познавам.
— Джак Ричър, Военна полиция, Сто и десета специална част. Майор от резерва. Приятно ми е да се запознаем.
— Чувал съм за Сто и десета.
— Добри неща, надявам се.
— Щабът ви беше в Пентагона, нали?
— Не, щабът ни беше в Рок Крийк, Вирджиния. На северозапад от Пентагона. В продължение на няколко години разполагах с най-хубавия кабинет. Това ли беше скритият въпрос, с който да провериш дали казвам истината?
— Издържа теста. Щабът ви наистина беше в Рок Крийк. А сега ми кажи какво става. Май се канеше да се сбиеш с тези типове?
— За момента само разговаряхме — обясни Ричър. — Зададох им въпрос, а те заявиха, че предпочитат да ми отговорят навън, на чист въздух. Нямам представа защо. Сигурно са се страхували някой да не подслуша разговора ни.
— И какво ги попита?
— Откъде са се сдобили с този пръстен — каза Ричър, опря китката си на вратата и разтвори длан.
— „Уест Пойнт“ — отбеляза полицаят.
— Тези момчета са го продали в заложна къща. Искам да разбера как е попаднал в тях.
— Защо?
— Не знам точно. Любопитен съм да науча цялата история.
— Точно тези няма да ти кажат нищо.
— Познаваш ли ги?
— Не можем да докажем нищо, но…
— Но?
— Прекарват дрога от Южна Дакота през Минесота. От два щата, та чак тук. Но така и не привличат интереса на федералните. Или на полицията в Южна Дакота, за да командирова някой следовател и да го качи на самолета. Затова може да се каже, че действат без особен риск.
— Къде в Южна Дакота?
— Нямаме представа.
Ричър замълча.
— Трябва да се качиш в колата — каза полицаят. — Те са седмина.
— Ще се справя — отвърна Ричър.
— Мога да те арестувам, ако искаш. Така ще изглеждаш по-добре в техните очи. Но трябва да си тръгнеш. Защото и аз трябва да си тръгна. Не мога да остана тук цялата смяна.
— Не се тревожи за мен.
— Може би все пак трябва да те арестувам.
— Защо? Заради нещо, което още не се е случило?
— За твоя собствена безопасност.
— Мога да се обидя — отвърна Ричър. — Не ми изглеждаш много притеснен за тяхната безопасност. Правиш напълно необосновано предположение…
— Влизай в колата. Наречи го тактическо отстъпление. Можеш да научиш повече за пръстена по друг начин.
— Какъв друг начин?
— И после да забравиш всичко. Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история. Вероятно човекът се е върнал от мисия, изпълнен с горчивина и разочарование, и е решил да се отърве от проклетия пръстен колкото се може по-бързо. Продал го е, за да плати наема на караваната си например.
— Така ли правят по тези места?
— Доста често.
— Ти си се справил добре.
— Но това не се отнася за всички.
— Не е бил мъж. Пръстенът е прекалено малък. Била е жена.
— Жените също живеят в каравани.
Ричър кимна.
— Съгласен съм. Възможно е да спечелиш десетте долара, но искам да се уверя. За всеки случай.
Настъпи мълчание, нарушавано единствено от двигателя на колата, който работеше на празни обороти, и шумоленето на вятъра в телефонните жици.