Макензи извика:
— Артър Скорпио оставя ново съобщение за Били. Предупреждава го, че някакъв федерален агент е напуснал Монтана в неизвестна посока. Скорпио нарежда на Били да му се обади. Звучи ядосано. Казва: „Не ме карай да се притеснявам, Били“.
— Сигурно е от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия или от Агенцията за борба с наркотиците в Монтана — предположи Брамал. — И двете структури имат офиси в района.
— Все ми е едно — отвърна Ричър.
Зачакаха.
От сенките в задната част на стаята Ричър видя между дърветата на върха на склона да се подава предната част на автомобил. Не беше пикап, а джип. Шевролет. Голям. Черен на цвят, но покрит с червеникава прах. Базов модел. Евтини джанти, почти никакъв хром. Но с допълнителна антена, монтирана в средата на покрива.
Под гумите на колата проскърца чакъл и тя спря близо до тойотата на Брамал. От нея слезе мъж. Широкоплещест, но не висок, на петдесет и няколко, с вид на човек, който е преживял много. Беше облечен със сив памучен панталон и спортно сако от туид. В движенията му се забелязваше плавност. Можеше да е бил спортист на младини. Предвид особеностите на фигурата му определено не беше бивш спринтьор, по-скоро бе хвърлял гюле или диск. А сега работеше за правителството. Панталонът, сакото и колата ясно показваха това.
— Спокойно — извика Ричър. — Сменяме червения код с оранжев.
— Какво означава това? — отвърна Макензи.
— Ще се опитаме да поговорим с него, преди да предприемем нещо друго.
— Били ли е?
— Сигурен съм, че не е — каза Ричър.
Мъжът, който излезе от колата, приглади сакото си, изправи рамене и тръгна към верандата. По пътя извади служебната си карта. Ричър зърна за миг ремъци под сакото му. На кобур под мишницата.
23
Вратата отвори Брамал, а Ричър и Макензи застанаха зад него. Мъжът им показа документите си на федерален агент. Златна значка с щит и орел и пластмасова карта, почти като шофьорска книжка, с тази разлика, че на нея пишеше: Министерство на правосъдието на Съединените щати, Агенция за борба с наркотиците. Снимката бе негова, макар че на нея изглеждаше по-млад и възелът на вратовръзката му бе по-стегнат. Според картата името му бе Кърк Ноубъл, а длъжността — специален агент.
Ричър не се сдържа и подхвърли:
— Звучи като име от някой комикс. Кърк Ноубъл, момчето детектив.
Никаква реакция.
— Предполагам, че сте го чували и преди.
— Кои сте вие? — попита Ноубъл.
Тримата се представиха, но само с имената си.
— Какво правите тук? — продължи Ноубъл.
— Чакаме Били — отвърна Ричър. — Той живее тук. Искаме да го попитаме нещо.
— Какво?
— Търсим изчезнала жена. Смятаме, че знае къде да я открием.
— Каква жена?
Ричър не вярваше, че Ноубъл може да им помогне, но знаеше със сигурност, че може да им попречи. Ако искаше, разбира се. Все пак работеше за правителството. Имаше значка с щит и орел. И следваше дебел наръчник с правила.
Затова Ричър му разказа историята от самото начало, без да крие нищо. Но и без да забравя, че неговият слушател е федерален агент. Ето защо извъртя леко нещата и ги представи по начин, при който професионалното минало на участниците в тази история не просто оправдаваше, а изискваше тяхната намеса и едновременно с това ги освобождаваше от каквито и да било обвинения. Заради заслугите им. Майор от резерва със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“, обединил усилия с бивш агент на ФБР с почти четирийсетгодишен стаж, а в момента надлежно регистриран частен детектив в друг щат, за да издирят заедно друг майор от резерва, с „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“. Никой федерален агент не би могъл да възрази срещу това. Не и без да заяви, че всичко, което е направил през живота си, е било безсмислено.
А дори някой да възразеше, на сцената се появяваше близначката, която имаше толкова близка връзка с изчезналата, че за миг оправдаваше всичко. Особено с това лице и тази коса. Ноубъл беше мъж. Дълбоко в себе си не бе в състояние да разсъждава с юридически термини. Най-вероятно си мислеше нещо от рода на: Нима е възможно да съществува още една такава жена?
Ричър изложи майсторски цялата история. А когато приключи, Ноубъл заяви:
— Няма да получите отговор на въпроса си.
— Защо?
— Защото Били няма да се върне.
— Защо?
— Дълга история.
Агентът тръгна по коридора и огледа стълбите. Вдигна глава към тавана. Обходи с поглед стените. Въртеше се насам-натам, наклонил глава като строителен предприемач, който извършва оценка.