Чакането продължи. Ричър, който седеше на задната седалка, попита Макензи:
— Докато Роуз учеше в „Уест Пойнт“, вие къде бяхте?
Тя се обърна и отговори:
— В Чикагския университет. После защитих докторат в Принстън.
— Какво следвахте?
— Английска литература. Да, знам, няма нищо общо с „Уест Пойнт“.
— Е, не съвсем нищо. Някои в „Уест Пойнт“ могат да четат. Стига да следят буквите с пръст.
Макензи се усмихна.
— Нямах това предвид — каза тя. — Знам, че Роуз е също толкова умна, колкото и аз. Това е очевидно. Научен факт. Имах предвид друго. Тя се научи да убива хора, а аз не.
— И какъв беше големият спор?
— Никога не е имало голям спор. Никога не сме се карали. Просто нещата се случиха прекалено бързо. Роуз изведнъж се озова в армията. А това беше сериозен проблем за нас. Вече не разполагахме с много пари. Никога не знаех къде се намира. И дори да знаех, не можех да ѝ отида на гости. През по-голямата част от времето не можех дори да ѝ позвъня. Междувременно започнах работа. Омъжих се. Всяка от нас заживя свой живот. Както се случва с всички братя и сестри.
— С тази разлика, че тя се е научила да убива хора, а вие не.
— Не исках да кажа, че го е искала или че го е планирала от самото начало. Но водехме морално-етични спорове. Това е всичко. Бяхме на осемнайсет. Не казвам, че изборът трябва да бъде между всичко или нищо. Никой не казва винаги или никога. Всеки казва понякога. Но нейното понякога беше различно от моето. Тя щеше да натисне спусъка преди мен. Нямах нищо против. Може би не бях права. Може би бях наивна. Различното ни мнение не ме притесняваше. Винаги сме имали различно мнение. Притесняваше ме това, че тя се замисли сериозно и дълбоко и отвърна, че ще го направи. Наистина. Това я промени. Процесът на вземане на подобни решения я промени. За пръв път почувствах различията между нас.
Ричър не каза нищо. Макензи се обърна напред. Продължиха да чакат.
Вторият кандидат за апокалипсиса се оказа жената, занесла ягодов пай на Сай Портърфилд. Съседката. Второто ранчо вляво от пътя. Тя караше очукан джип. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Ларами. Може би отиваше на пазара. Може би възнамеряваше да прекара времето си край сергиите с плодове.
Третата кола, която видяха, се появи зад тях. Дойде откъм двулентовото шосе, подмина ги и продължи на запад по черния път.
Беше пикап. Отпред имаше стойка за окачване на гребло за чистене на сняг.
25
Брамал изгледа въпросително спътниците си. Макензи и Ричър кимнаха, затова той запали двигателя и потегли по черния път. Решението бе взето единодушно. Това бе очевидният им ход. Нищо не им струваше да последват пикапа поне до къщата на Били. Така пак щяха да държат пътя под око. Всяка кола щеше да мине достатъчно близо край тях. И те щяха да я разгледат с най-големи подробности. Ако ли пък пикапът подминеше отбивката за дома на Били, винаги можеха да обърнат и да отдадат случилото се на необичайно съвпадение.
— Какво ще правим, ако завие? — попита Макензи.
— Може да е конкурент, който току-що е чул новината — отвърна Ричър. — Може да търси тефтерчето с контактите на Били. Може чистенето на сняг през зимата да е доходен бизнес.
— Ами ако е самият Били?
— Не се съмнявам, че Ноубъл е сменил ключалките. Или е сипал лепило в патроните. Или е заковал вратите. Или е направил каквото там правят сега агентите на АБН. Каквото и да е, то ще ядоса нашия човек. Направо ще го вбеси. Ще го накара да вземе пушката от пикапа и да простреля ключалките. Ще го заварим на верандата с пушка в ръце. И с пръст на спусъка.
— Само ако го последваме.
— Не е прослушал съобщението. Може да ни вземе за мормони. Или за членове на друга секта, в която има жени мисионерки.
Движеха се на не повече от стотина метра зад пикапа. Прекалено близо предвид околната пустош, но въпреки това невидими поради гъстия облак прах. Шофьорът на пикапа не можеше да ги забележи в огледалото.
Двете коли продължиха напред като конвой, потеглил на секретна мисия. Стадото вилороги антилопи пасеше на друга поляна. Изминаха три километра. Оставаше им по-малко от минута при скоростта, с която се движеха. Пикапът намали. Видяха масивния му призрачен силует в прахоляка пред себе си. Брамал изостана. Шофьорът на пикапа натисна спирачката, стоповете светнаха, скоростта падна рязко и колата бавно зави наляво по отбивката към дома на Били.
— След него — каза Ричър. — Не го изпускай.
Брамал погледна Макензи. Тя се поколеба.