— Не е прослушал съобщението — каза Ричър. — Не знае кои сме. Може да сме трима случайни пътници.
— Той знае къде е Роуз — отвърна Макензи.
Брамал зави. По отбивката не се вдигаше прах. Тя се виеше през горите и минаваше по камъни и чакъл. Сега тойотата им се виждаше като на длан. Затова изостанаха. Но въпреки това не изгубиха пикапа от поглед. Той изскачаше от сенките от време на време и слънчевите лъчи го озаряваха на около двеста метра от Ричър и останалите.
— Глупаво е първо да избяга, а после да се върне — подхвърли Ричър.
— Може да е дошъл за парите — предположи Макензи.
Продължиха напред, като поддържаха дистанция.
Пикапът взе последния завой и се скри от погледите им. Още петдесет метра и щеше да излезе от гората. После още стотина метра по отъпканата червеникава пръст и щеше да се озове пред къщата.
— Оставете ме тук — каза Ричър. — Ще измина пеша останалата част от пътя. Ще вървя между дърветата. Мога да мина напряко и да стигна по-бързо.
— Разумно ли е да го правиш? — попита Брамал.
— По-разумно, отколкото да останем заедно. Опитният екип никога не се скупчва на едно място. Така се превръща в лесна мишена.
Брамал спря и Ричър слезе от колата. Брамал потегли. Ричър го изчака да се отдалечи, след което тръгна през гората по права линия — или така поне се надяваше — към последното дърво преди поляната. Стигна до него в мига, в който пикапа спря до къщата. И зачака.
Видя Брамал да спира на стотина метра преди края на пътя. Тойотата бе добре скрита между дърветата. Цялата бе покрита с дебел слой червеникава прах. По-добре от всякакъв камуфлаж.
Ричър продължи да чака. Двигателят на пикапа заглъхна. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе мъж. Млад. Нямаше двайсет и пет. Висок метър и осемдесет. Стотина кила, предимно тлъстини. Едър и безформен. Движеше се бавно и тромаво.
Не беше Били. Джинсите на Били бяха с тясна талия и къси крачоли, а обувките му бяха четирийсет и втори номер.
Едрият младеж извади връзка ключове от джоба си и впери поглед в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Качи се на верандата и се запъти към вратата. Избра един ключ и се наведе към ключалката. Изглеждаше объркан. Докосна патрона с ключ. Изправи се и се обърна рязко, сякаш бе доловил нечие присъствие зад гърба си. Някой с включена камера на фотоапарата. За да го гледат на мобилните си телефони. И да се посмеят.
Ричър излезе от гората. Прекоси откритото пространство и махна с ръка на Брамал да го последва. Непознатият пред вратата не откъсваше поглед от него. Не реагираше по никакъв начин. Изглеждаше все така объркан. Ричър стъпи на верандата. Отблизо младежът изглеждаше съвсем безобиден. Едрото му тяло бе изпънало дрехите до пръсване. Нямаше притеснителни издутини, нито пълни джобове. Беше невъоръжен. И много млад. Не представляваше никаква физическа заплаха. И като че ли не блестеше с особен интелект. Най-малкото погледът му бе доста глуповат.
— Кой си ти? — попита Ричър.
— Дойдох да взема нещо — отвърна младежът. Строго погледнато, това не отговаряше на въпроса му, но Ричър реши да го подмине. Към него се присъединиха Брамал и Макензи. Младежът огледа и тримата. Обърканото изражение не слизаше от лицето му. Ричър погледна ключалката. От патрона се бе стекла струйка лепило. Ноубъл бе сменил само една ключалка, най-вероятно на задната врата, и бе сипал лепило в патроните на останалите. Ефективно. Така се пестят парите на данъкоплатците.
— Кои сте вие? — попита младежът.
— Аз пръв ти зададох този въпрос — каза Ричър.
— Не върша нищо нередно.
— Кажи ми малкото си име.
— Мейсън.
— Добре, Мейсън, приятно ми е да се запознаем. Какво търсиш тук?
— Дойдох да взема нещо.
— За кого?
— За мен. Били каза, че мога да го взема.
— Кой е Били?
— Брат ми — отвърна Мейсън.
— Брат ти?
— Е, не съвсем, полубратя сме.
— Къде е той сега?
— Нямам представа. Пак избяга.
— Правил ли го е преди?
— Два пъти, доколкото си спомням. Но този път ми позвъни и ми каза къде е оставил пикапа. Каза, че мога да го взема. Плюс нещо, което е оставил вътре.
— Къде беше пикапът?
— В Каспър.
Ричър кимна. По-близо до Мюл Кросинг, отколкото до Билингс, Монтана. Другият тип бе изминал повече километри от Били. Защо? Дали така се бяха разбрали предварително? Или планираха да тръгнат на югоизток? Да пресекат Небраска и да продължат нататък?
— Какво е оставил тук Били? — попита Ричър.
— Не съм сигурен, че трябва да ви кажа.
— Пари в една кутия?
Младежът изглеждаше изненадан.
— Да — отвърна той. — В кутия за обувки.
— Искаше да му ги занесеш ли?
— Не, сър, каза, че са за мене. Вече бил с човек, който разполагал с много пари.