Точно в полунощ

— Къде?

— Не ми каза. Никога не би ми казал. Все повтаряше: Мейсън, ако някога ти се наложи да се покриеш, не казвай на никого къде отиваш, дори на мен.

— Сигурен ли си, че не ти е казал?

— Да, сър.

— Какво работи Били?

— Кара снегорин.

— А през лятото?

— Доколкото знам, купува и продава разни неща.

— Какви неща продава?

— Най-обикновени. Като на битпазар.

— И къде ги продава?

— Наоколо. Където има купувачи.

— Познаваш ли някой от клиентите му?

— Не.

— А срещал ли си някога жена, която да прилича на моята приятелка тук?

— Не.

— Знаеш ли какво е съучастие?

— Когато двама души правят заедно бизнес.

— Освен това е юридически термин — каза Ричър. — И означава, че ако знаеш някаква тайна и не я разкриеш, също отиваш в затвора. Боя се, че Били отдавна се е отклонил от правия път. Взел е няколко много грешни решения, в резултат на което държавата е конфискувала къщата му. Вчера. Федерален агент е сложил лепило в патроните. Така се прави сега. Това е последната ти възможност да си помогнеш, Мейсън. Ако знаеш къде е Били, по-добре ни кажи, и то веднага.

— Нямам представа къде е — отвърна Мейсън и сякаш бе радостен от това. — Но не се притеснявайте. Сигурен съм, че ще се върне след година-две. Същото се случи и предишните два пъти.

Ричър погледна Брамал, който сви рамене. После Макензи, която кимна. Тя вярваше на думите на младежа. А той попита:

— Как да вляза вътре?

— Никак — разочарова го Ричър. — Няма смисъл. Парите ги няма. Озовали са се във федерално хранилище на улики още преди да се събудиш тази сутрин. Но можеш да задържиш пикапа. Намери си гребло за сняг и той ще стане снегорин. Можеш да влезеш в този бизнес.

Ричър и Брамал проследиха с поглед Мейсън, който си тръгна. Макензи стоеше на верандата и се наслаждаваше на гледката. Вдясно се простираха полегати планини. Старата поща, магазинът за фойерверки… Стадото антилопи. Вляво — ниски скалисти върхове, умалено копие на планините, които се издигаха в далечината.

— Трябва да тръгваме — каза Макензи. — Тя не е тук. Не е и в дома на Портърфилд. Нито е у жената с ягодовия пай. Затова трябва да продължим нататък. И да спрем, преди да стигнем до четвъртото ранчо. Така ще бъдем по-близо. Нищо няма да се случи зад гърба ни. Тя е някъде пред нас.

— Ако Ричър е прав — отбеляза Брамал. — А това не е сигурно.

— Защо тогава никой не я е виждал?

Брамал не отговори.

— Предполагам, че жестът с пикапа е своеобразна проява на каубойска щедрост и великодушие. Така Били си гарантира, че колата ще попадне в добри ръце и някой ще се грижи за нея. Десетте бона в кутията са нещо съвсем различно. Това са твърде много пари, за да ги подари с лека ръка. Не мисля, че би го направил, ако имаше избор. По-скоро е бил принуден. Вероятно е бил на път, когато е получил онова обаждане от Монтана. Бил е прекалено далече от дома си, за да се върне да вземе парите. Не е имал никакво време. Уговорката е била, щом получи обаждането, да тръгне веднага за Каспър. Ако вземем предвид посоката, от която е идвал неговият приятел, трябва да предположим, че са продължили на изток през Небраска. Първото обаждане на Скорпио ме навежда на мисълта, че Били е изчезнал преди четирийсет и осем часа. За това време би могъл да стигне до Чикаго. Но не мисля, че е отишъл там. Едва ли би се чувствал комфортно в големия град. Предполагам, че е тръгнал на юг, към Оклахома. Там може да си изкарва прехраната по абсолютно същия начин.

— Възможно е — отвърна Брамал.

— Но специален агент Ноубъл никога няма да открие това — обади се Макензи, — защото не знае къде е бил оставен пикапът. И причината сме ние, които решихме да го оставим на брата на Били.

— Ние? — учуди се Брамал.

— Няма от какво да се срамуваме. Решението ни беше продиктувано от най-добри намерения. Създаването на работни места е чудесно нещо. Но ми се иска Ноубъл да получи възможност да пипне Били. Смятам, че ще ни уведоми, когато го арестува. Защо да не го направи? Мисля, че трябва да му се обадим. Трябва да му кажем за Оклахома.

— Това е само догадка — уточни Брамал.

— Догадка, основана на факт — възрази Макензи. — За който Ноубъл дори не подозира.

— Той може да стигне до съвсем различен извод.

— Но поне ще му дадем шанс.

— Сериозно ли искате да му се обадя?

— Мисля, че сме длъжни.

Брамал погледна Ричър.

— Човекът ни приготви вечеря все пак — отвърна Ричър. — Заслужава да му се отблагодарим по някакъв начин.

Брамал извади очилата си за четене с рогови рамки и малък бележник, който отвори с палец.

— Имаш номера на Ноубъл? — учуди се Ричър.