— Само на телефонната централа на местния офис на АБН.
Брамал набра номера и когато се свърза, повтори името няколко пъти в различни варианти — специален агент Кърк Ноубъл, специален агент Ноубъл, Кърк Ноубъл. Явно накрая успя да се свърже с него, защото Брамал се представи и му напомни за вечерята от яйца с бекон, след което му съобщи, че има основания да предполага, че бегълците са отишли в Оклахома. Накрая Ноубъл поиска да говори с Ричър. Брамал му подаде телефона.
— Имам проблем с Портърфилд — каза Ноубъл.
26
— Въведох името му и всичко онова, което ти ми каза, след което задействах една програма, с която разполагаме. Тя проверява автоматично всички съществуващи бази данни. Целта ми беше да разбера дали Портърфилд е попадал в полезрението на АБН или друга агенция. Оказа се, че името Саймур Портърфилд е блокирано. Поразрових се и открих три отделни досиета, всичките блокирани. Засекретени. Могат да се отворят само с парола, с която разполагат хора на много високо ниво.
— Що за човек би могъл да има подобни досиета? — учуди се Ричър.
— Който служи като източник на информация — отвърна Ноубъл. — Това е предпазна мярка.
— Интересно.
— Трябва да разбера кой всъщност е бил Портърфилд.
— Човек със скъпа кухня.
— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.
— Не знам нищо за него. Освен че е носил джинси и е имал отличен вкус за обзавеждане. Той изобщо не ме интересува. Тук съм по съвсем друга причина.
— Едно от досиетата е посветено на Портърфилд и още един човек. Ако съдя по кодовете, вторият човек е жена. Не мога да определя точните дати, когато досието е било ползвано или променяно, но последователността им предполага, че е било отворено за пръв път преди две години и е било преглеждано от някого малко преди Портърфилд да загине.
— Интересно — повтори Ричър. — И колко дълбоко в системата са скрити тези файлове?
— Много дълбоко. Но не мисля, че това са оригинални досиета, създадени от АБН. Мисля, че са копия, предоставени от друга агенция.
— Коя?
— Кодовете са странни. Не са нито на ФБР, нито на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Наподобяват кодовете, които използвахме, когато изпратихме командоси в Колумбия. Искам да кажа, че източникът на тези досиета не се намира кой знае колко далече. А някъде съвсем близо до нашата централа.
— Ясно — отвърна Ричър. — Разбирам. Не забравяй да се обадиш в Оклахома.
Той затвори телефона и предаде разговора на останалите.
— Това помага ли ни с нещо? — попита Макензи.
— Нямам представа — призна Ричър. — Дори да научим кой е бил Портърфилд преди две години, това едва ли ще ни помогне да разберем къде е Роуз сега. Не бива да му отделяме прекалено много време. Предполагам, че можем да спрем преди четвъртата къща, за да проведа един разговор, докато чакаме.
Спряха на банкета под ъгъл, като полицейска кола с радар. В далечината пред тях се намираха още дванайсет къщи и вили, разположени на голямо разстояние една от друга. Очакваха ги още шейсетина километра по черния път. А после — нищо. Не видяха друг автомобил. Ричър помоли Брамал за телефона му и набра номера, който бе запаметил преди много години.
Вдигна същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Здравейте, майоре.
— Трябва да говоря с началника.
— Предполагам, че не знаете името му.
— Така е.
— Генерал Симпсън. Ще се зарадва да ви чуе. Има информация за вас. Свързвам ви.
Прозвучаха няколко изщраквания, след което се разнесе гласът на началника:
— Майоре!
— Господин генерал — отвърна Ричър.
Не го нарече Симпсън, за да избегне неудобството, в случай че това не беше името му. Подобни шеги бяха обичайна практика в „Уест Пойнт“ и макар Ричър да се съмняваше, че секретарката ще му скрои такъв номер, предпочете да не рискува.
— Имате ли напредък? — попита началникът.
— Известен — отвърна Ричър. — Мисля, че наближавам крайната дестинация.
— И къде се намира тя?
— В югоизточния край на Уайоминг.
— Значи се е прибрала у дома.
— Не съвсем, но е наблизо. Открих следи в една къща в място, наречено Мюл Кросинг. Била е тук преди година и половина. Интуицията ми подсказва, че не е далече.
— Трябва да знаете нещо — каза началникът. — Може да се окаже важно. От любопитство реших да потърся информация за мисиите на Сандерсън и раняването ѝ. Не успях да вляза във файловете. Засекретени са здраво. Мисля, че вашите хора са го направили.
— Моите хора?
— Военната полиция.
— Кога?
— Трудно е да се каже. Не е било скоро. Но почти сигурно е станало, след като е напуснала армията. Вероятно преди около две години.